Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

Но всичко това, разбира се, си беше чиста глупост — точно както и зодиите са чиста глупост. Стрелките на часовника се бяха изместили напред за всички хора, не само за него. Нямаше никаква гаранция, че всяка една депресирана майка внезапно ще си възвърне доброто настроение. Беше напълно невъзможно всяко дете във Великобритания да отбележи решаващия гол за своя отбор, особено ако детето от Великобритания мрази футбола и не знае дори от коя страна да ритне топката. А най-невъзможното от всичко бе всяко дванайсетгодишно хлапе за една нощ да се превърне в петнайсетгодишен юноша. Шансовете подобно нещо да се случи на някой от връстниците му бяха прекалено нищожни, а дори и да съществуваха, това със сигурност нямаше да бъде Маркъс, като се има предвид късметът му. Щеше да се случи на някое друго дванайсетгодишно момче от някое друго училище, което изобщо не е влюбено в момиче, с три години по-голямо от него, и на което, следователно, изобщо няма да му пука какво е станало с него. Несправедливостта на картинката, която Маркъс току-що си беше представил, го зареди с толкова голям гняв, че той ознаменува прибирането си вкъщи, като затръшна вратата с все сила.

— При Уил ли беше? — запита майка му. Изглеждаше добре. Може пък едно от желанията му, свързани с преместването стрелките на часовника, да се бе сбъднало?

— Да. Исках да… — Все още усещаше, че трябва да изтъква основателни причини, за да обяснява посещенията си при Уил, но така и не успяваше да измисли нищо свястно.

— Няма значение. Баща ти се е контузил. Трябва да отидеш да го видиш. Паднал е от перваза на прозореца.

— Няма да отида никъде, докато ти си в такова състояние.

— В какво?

— Ами, непрекъснато плачеш.

— Добре съм. Хубаво де, не съм много добре, но ти обещавам, че няма да направя нищо глупаво. Наистина!

— Татко толкова ли е зле?

— Счупил си е ключицата. Сдобил се е и с няколко натъртвания.

Баща му е паднал от перваза на прозореца. Нищо чудно, че завари майка си в толкова ведро настроение.

— И какво е правел на този перваз?

— Решил и той да се направи на мъж и да свърши нещо вкъщи на принципа „направи си сам“. Боядисвал ли е, циментирал ли е — не разбрах. Някоя от онези думи от кръстословиците. За първи път през живота си! Това ще му бъде добър урок!

— И защо аз трябва да отида да го видя?

— Защото той попита за теб. Мисля, че в момента малко не е на себе си.

— Благодаря.

— О, Маркъс, извинявай! Нямах това предвид. Не е това причината, поради която той пита за теб. Просто исках да кажа… Мисля, че изпитва нужда да го посъжаляват малко. Линдзи твърди, че е извадил голям късмет, че не се е случило и нещо по-лошо, та той вероятно сега се е отдал на задълбочени размишления за живота.

— Да си гледа работата!

— Маркъс!

Ала Маркъс нямаше никакво намерение да се впуска в спорове с майка си защо и откога е научил този мръсен език. Единственото, което искаше, бе да се затвори в стаята си и да си се цупи на воля — точно това и направи.

Отдал се е на задълбочени размишления за живота… Маркъс толкова се ядоса, когато майка му каза това, че сега се опитваше да си изясни чутото. Беше много добър в изясняването на нещата, когато поискаше. Имаше си една стара торбичка с боб още от детството, която много помагаше. Той седна върху нея и се втренчи в стената, където си беше залепил изрезки от интересни заглавия по вестниците: „ЧОВЕК ПАДА ОТ ХИЛЯДА И ПЕТСТОТИН МЕТРА И ОЖИВЯВА“, „ДИНОЗАВРИТЕ МОЖЕ БИ СА ПОМЕТЕНИ ОТ ЛИЦЕТО НА ЗЕМЯТА ОТ МЕТЕОР“. Точно такива неща те карат да се посветиш на задълбочени размисли за живота, а не падането от перваза на прозореца, докато се опитваш да бъдеш истински баща. Защо не е размислил по-рано, преди да падне от този перваз? През последната година като че ли всички около Маркъс се бяха посветили на велики размисли, с изключение на баща му. Майка му, например, не правеше почти нищо, освен да се посвещава на велики размисли, което вероятно беше и причината всички да се страхуват толкова много за нея. И защо е трябвало да си счупи ключицата, за да поиска да види сина си? Маркъс не си спомняше друг случай, когато още с прибирането си да чуе от майка си, че трябва да се качи на първия влак за Кеймбридж, защото баща му е отчаян. Толкова дни бяха минали, стотици дни от неговия живот, през които ключицата му си е била наред — и Маркъс не бе чул за подобно желание от негова страна.

Слезе долу при майка си и заяви:

— Няма да отида. Повръща ми се от него!