Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

Първи пристигна Уил, поръча си питие, седна и си запали цигара. След него се появи Фиона, доста разсеяна и с маниакален вид. Поиска да й донесат голям джин с лед, без никакви добавки, и започна да отпива нервно и начесто от чашата си. Уил усети, че го завладява чувство на неудобство.

— Чувала ли си се с момчето?

— Кое момче?

— Маркъс.

— О, той ли! — Тя се изсмя. — Напълно бях забравила за него. Но мисля, че ще ми остави съобщение на секретаря, докато ме няма. Коя е приятелката ти?

Уил се огледа само дали мястото до него е все още празно, както го помнеше, само за да провери и после отново се обърна към Фиона. Може пък да си въобразява, че вижда разни хора; може би затова се губеше толкова често и плачеше толкова много. Може би хората, които си въобразяваше, че вижда, са точно толкова депресирани като нея.

— Коя приятелка?

— Рейчъл.

— Коя е приятелката ми Рейчъл? — Не разбираше въпроса й. Щом знаеше, че приятелката му Рейчъл е Рейчъл, тогава каква друга информация й трябваше?

— Коя е тя? Откъде е? Как се връзва в цялата история? Защо искаш да се запозная с нея?

— А-а-а, разбирам. Просто си помислих… нали знаеш?

— Не, не знам.

— Просто си помислих, че може да ти се стори интересна.

— Това всеки път ли смяташ да се случва? Имам предвид, когато тръгнеш с някоя нова жена? Аз трябва да се запознавам с приятелките ти на питие, макар че не познавам теб, а още по-малко — тях?

— О, в никакъв случай. Няма да е всеки път. Ще отсявам боклука, обещавам ти.

— Благодаря.

Все още никаква Рейчъл. Вече закъсняваше с цели петнайсет минути. След един неразбираем и безцелен разговор за ризите на Джон Мейджър (изборът на темата беше на Фиона, не негов) и няколко доста продължителни паузи, Рейчъл закъсняваше вече с половин час.

— Тя съществува ли?

— Повече от категорично.

— Ясно.

— Ще отида да й се обадя по телефона.

Той се насочи към монетния автомат, набра номера, свърза се с телефонния секретар, изчака нечия човешка ръка да вдигне слушалката и когато това не стана, затвори, без да остави съобщение. Единственото извинение, което би приел от нея, би включвало Али и някое огромно превозно средство… Освен ако изобщо не е възнамерявала да се появи. Внезапно Уил бе озарен от кристално ясното прозрение, че е бил натопен — че когато Рейчъл бе споменала, че ще му помогне да схване как стават тези неща, точно това е имала предвид. Искаше му се да може да я намрази, но не успя. Усети как в гърдите му се надига паника.

Още една пауза и после Фиона се разплака. Очите й се напълниха със сълзи, които започнаха да се стичат по лицето й, оттам върху пуловера й, а тя си стоеше тихо и безмълвно, като дете, в пълно неведение за течащия си нос. Първоначално Уил реши, че може да се престори, че не я вижда, с надеждата, че скоро всичко ще отшуми, но после си даде сметка, че това изобщо не е алтернатива, особено ако държеше на себе си и своята чест.

— Какво става, Фиона? — Постара се да го каже така, сякаш това е най-важният въпрос на света, но тонът му беше грешен — сериозността на гласа му звучеше (поне за него) като раздразнителност, сякаш казваше: „Какво ти става пък сега?!“

— Нищо.

— Май не е така, не мислиш ли? — Все още не беше твърде късно. Ако в този момент Рейчъл се появеше задъхана и преливаща от извинения, той можеше да стане, да ги запознае, да съобщи на Рейчъл, че Фиона тъкмо се кани да обясни причината за своето нещастие и после да се измъкне. Обърна се към вратата на кръчмата с изпълнено с надежда сърце и сякаш като по магия тя се отвори — влязоха две момчета с тениски на „Манчестър Юнайтед“.

— Така е. Нищо ми няма. Нищичко. Аз просто съм си такава.

— Екзистенциална криза, така ли?

— Аха.

Пак не успя да уцели подходящия тон. Бе използвал фразата само за да покаже, че я знае (често се питаше дали Фиона не го мисли за глупав), но бързо си даде сметка, че ако наистина я знае, точно тези са най-подходящите условия, за да я използва пълноценно — иначе звучеше повърхностно, превзето и снобско. Уил не беше създаден за разговори относно екзистенциалните кризи. Те просто не бяха за него . И какво лошо имаше в това? Нямаше повод да се срамува, нали така? Кожените панталони също не бяха създадени за него. (Веднъж беше пробвал такива в един магазин, наречен „Кожен рай“ — изглеждаше като… Както и да е.) Зеленият цвят също не беше създаден за него. Античните мебели също не бяха създадени за него. И застаряващите либерални хипарки с депресивни наклонности също не бяха създадени за него. Голяма работа! Това обаче не го определяше задължително като лош човек!