Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

Ели поклати глава и се засмя с онзи неин сподавен смях, сякаш казваше „никой не ме разбира“ — звук, който Маркъс не бе чувал от нея от първата им среща пред кабинета на госпожа Морисън. Тя беше права — тогава не я бе разбрал. Сега я разбираше много по-добре.

В продължение на две спирки никой не наруши възцарилото се между тях мълчание. Маркъс се взираше през прозореца и се опитваше да измисли стратегия как да представи Ели на баща си. Почти не забеляза кога влакът спря на гара Ройстън и все още беше отнесен в мислите си, когато Ели внезапно се изправи и скочи от влака. Той се поколеба за миг и накрая, със свит от лоши предчувствия корем, скочи след нея.

— Какво правиш?

— Не искам да ходя в Кеймбридж. Аз не познавам баща ти.

— Но ти и преди не го познаваше, но искаше да дойдеш с мен!

— Това си беше за тогава. Сега е различно.

И той тръгна след нея — не възнамеряваше да я изпуска от поглед. Преминаха през гарата, излязоха на един страничен път и оттам — на главната улица. Подминаха една аптека, после някаква зарзаватчийница и още един магазин и накрая се озоваха пред магазин за грамофонни плочи и касети, на чиято витрина се виждаше голяма картонена фигура на Кърт Кобейн.

— Гледай ги, моля ти се! — извика Ели. — Копелета! Още не са го погребали, а те вече се опитват да печелят от него!

И тя свали едната си кубинка и я запокити по стъклената витрина колкото сили имаше. Витрината се счупи още от първия път и Маркъс се улови, че мисли как витрините в Ройстън са много по-крехки от тези в Лондон. Но веднага след това осъзна какво става всъщност.

— Мамка му, Ели!

Тя си взе отново кубинката и я използва като чук, за да продължи да чупи внимателно витрината и да си направи дупка, през която после си провря ръката и нежно спаси Кърт Кобейн от затвора му на витрината.

— Ето! Измъкнах го!

После седна победоносно на бордюра на тротоара, стиснала нежно картонената фигура на Кърт Кобейн до гърдите си, сякаш беше кукла на вентрилок, а на устните й цъфна онази странна отнесена усмивка, която подплаши Маркъс не на шега. Той се втурна по улицата с намерението да пробяга целия път до Лондон или до Кеймбридж — където го отведеше вятърът. След няколко метра обаче краката му омекнаха и той беше принуден да спре. Пое си дълбоко дъх няколко пъти, а после се върна и се отпусна до нея на тротоара.

— Защо направи това?

— Не знам. Просто не ми изглеждаше справедливо той да си стои тук съвсем сам.

— О, Ели!…

За пореден път Маркъс бе завладян от усещането, че Ели не трябваше да прави онова, което току-що стори, и че тя сама си е навлякла неприятностите. Писна му. Това не беше истинско. В живота има предостатъчно истински неприятности, за да се налага сам да си ги създаваш!

До момента на счупването на витрината улицата беше съвсем тиха, но шумът от трошащо се стъкло бе вдигнал на крак целия Ройстън. Само след секунди няколко души, които тъкмо затваряха магазините си, се втурнаха насам, за да видят какво става.

— Вие двамата! Стойте там и не мърдайте! — извика един мъж с дълга коса и слънчев загар. Маркъс предположи, че е фризьор или някой, работещ в бутик. Доскоро не би могъл да направи подобен извод, но ако се помоташ достатъчно дълго по магазините в компанията на Уил, започваш да схващаш доста работи.

— Ние и без това не възнамеряваме да ходим никъде, нали, Маркъс? — изчурулика сладко Ели.

Докато ги откарваха в полицейската кола, Маркъс си спомни деня, в който бе избягал от училище, и бъдещето, което си бе представял през онзи следобед. Ето, че в известен смисъл се бе оказал прав. Точно както се бе опасявал, животът му се бе променил тотално и вече бе почти сигурен, че скоро му предстои да се превърне в скитник или в наркоман. Вече беше станал престъпник. И за всичко това беше виновна само майка му! Ако не се беше оплакала на госпожа Морисън за маратонките, тогава той нямаше да се ядоса на директорката, че го съветва да не се мярка пред очите на онези, които го тормозят. И тогава никога нямаше да избяга от училище и… нямаше да се запознае с Ели. Защото именно Ели беше виновна в случая. Нали точно тя си бе събула кубинката и бе счупила витрината с нея! Въпросът бе, че веднъж превърнал се в ученик, бягащ от училище, има само една крачка до събирането ти с разни хора като Ели, които непрекъснато се забъркват в неприятности, които ги арестуват и накрая ги откарват в полицейския участък на Ройстън. И вече не можеше да се направи нещо по въпроса.