Ник Хорнби - Кажи ми, Маркъс

Полицаите се държаха много мило с тях. Ели им обясни, че не е нито хулиганка, нито се дрогира, а просто изразява протест — което си е нейно право като гражданин на тази държава — относно комерсиализирането смъртта на Кърт Кобейн. Полицаите възприеха това обяснение като доста смешно, което според Маркъс беше добър знак, макар че Ели се ядоса не на шега — тя им заяви, че отношението им е прекалено покровителствено, а те се спогледаха и този път се разсмяха на глас.

Когато пристигнаха в участъка, ги отведоха в малка стаичка. Не след дълго при тях влезе една полицайка и започна да им говори. Попита ги за възрастта и адресите им, а също така и какво правят в Ройстън. Маркъс се опита да й обясни за баща си, перваза на прозореца, големия житейски размисъл, Кърт Кобейн и водката, но после проумя, че всичко се превръща в истинска каша и че полицайката не може да разбере какво общо има падането на баща му с Ели и счупената витрина, затова се отказа.

— Той не е направил нищо — обади се неочаквано Ели. Но не го каза с приятен тон, а така, сякаш той е трябвало да стори нещо, но не го е направил. — Аз първа слязох от влака, а той само ме последва. И аз сама счупих витрината. Така че по-добре го пуснете.

— И къде ще отиде, като го пуснем? — запита полицайката. Въпросът беше много уместен според Маркъс и вътрешно се зарадва, че тя го е задала. Не му се искаше особено да го пуснат сам из Ройстън. — Трябва да се обадим на един от родителите му. На твоите също.

Ели я изгледа кръвнишки. Полицайката й върна погледа. Очевидно нямаше какво повече да си кажат. И двете бяха наясно както със самото престъпление, така и със самоличността на извършителя. Гореспоменатият извършител беше заловен и се намираше в полицейския участък, така че не им оставаше нищо друго, освен да седят и да чакат, потънали в мълчание.

Първи се появиха баща му и Линдзи. Линдзи е трябвало да кара колата заради счупената ключица на баща му, а тя по принцип мразеше да кара, затова и двамата бяха извънредно кисели — Линдзи беше уморена и изнервена, а баща му едва се сдържаше да не зареве от болка. Не приличаше на човек, потънал съвсем доскоро в задълбочени житейски размисли, а още по-малко пък на баща, изгарящ от нетърпение да зърне сина си.

Полицайката ги остави сами. Клайв се отпусна на пейката до стената, а Линдзи седна до него и го загледа угрижено.

— Точно от това имах нужда в този момент. Много ти благодаря, Маркъс!

Маркъс погледна отчаяно към баща си, но нищо не каза.

— Но той не е направил нищо! — натърти ядосано Ели. — Просто се опитваше да ми помогне.

— А ти коя си, ако смея да попитам?

— Коя съм аз ли?! — Ели постепенно се зареждаше с гняв към баща му. Тази идея не се понрави особено на Маркъс, но вече се бе уморил да се бори с нея, затова замълча. — Коя съм аз ли?! Аз съм Елинор Тойа Грей, на петнайсет години и седем месеца. Живея на…

— И каква работа имаш да се мотаеш наоколо с Маркъс?

— Аз не се мотая с него. Той е мой приятел. — Това определено беше нещо ново за Маркъс. Откакто се бяха качили на влака, вече не възприемаше Ели като своя приятелка. — Той ме помоли да тръгна с него за Кеймбридж, защото не изгаряше от нетърпение да се среща очи в очи с баща, който не го разбира и който го е изоставил точно когато най-много е имал нужда от него! Туй мъжете сте голяма работа, да знаеш! Човекът трябва да се справя с майка, която иска да си сложи край на живота, а те се преструват, че нищо не разбират! Но виждаш ли, внезапно вземат, че падат от някакъв перваз и веднага призовават нещастното същество за разговор относно смисъла на живота!

Маркъс се отпусна върху масата и си запуши ушите. Внезапно се почувства много, много уморен. Нямаше никакво желание да бъде с нито един от тук присъстващите. Животът си беше достатъчно труден и без Ели да крещи като побъркана.

— Чия майка иска да си сложи край на живота? — запита Клайв.

— На Ели — твърдо изрече Маркъс.

Клайв изгледа Ели с интерес и каза:

— Много съжалявам. — Но не звучеше нито изпълнен със съжаление, нито особено заинтересован от чутото.

— Няма защо — отвърна Ели. Разбра намека на Маркъс и благоразумно си замълча.

— Предполагам, че обвиняваш мен за всичко това — обади се баща му. — Вероятно смяташ, че ако бях останал да живея с майка ти, ти нямаше да кривнеш от правия път. И вероятно си прав. — Той въздъхна дълбоко, а Линдзи му хвана ръката и я погали съчувствено.

Маркъс се изправи рязко и извика: