Джулиан Барнс - Шумът на времето

Да, животът му често изглеждаше точно така. И главата му се бе удряла в твърде много стъпала.

Открай време си беше педантичен. Подстригваше се веднъж на два месеца и посещаваше зъболекаря също толкова често, защото колкото бе педантичен, толкова и неспокоен. Постоянно си миеше ръцете; изпразваше пепелниците веднага щом зърнеше в тях повече от една угарка. Обичаше да е сигурен, че нещата работят правилно: вода, електричество, водопровод. Календарът му беше запълнен е рождените дни на роднини, приятели и колеги и за хората от списъка винаги имаше картичка или телеграма. Когато отиваше във вилата си край Москва, първата му работа беше сам да си прати картичка, за да провери надеждността на пощите. Понякога това се превръщаше в лека мания, но беше необходимо. Ако широкият свят става неуправляем, трябва да се погрижиш да контролираш каквото все още можеш. Колкото и да е малко.

Тялото му бе все така нервно, както винаги; може би дори повече. Но умът му вече не препускаше и не скачаше от едно на друго; днес умът му куцукаше внимателно от една тревога към друга.

Чудеше се какво ли би си помислил младежът е препускащ ум за стареца, надничащ от задната седалка на колата си.

Не можеше да си спомни какво ставаше в края на онзи разказ от Мопасан, който толкова силно го впечатли на младини - историята за страстната, безразсъдна любов. Разказваше ли авторът на читателя за утрото след драматичната среща на влюбените? Трябваше да провери дали книгата може да се намери. Вярваше ли все още в свободната любов? Може би да, теоретично; за младите, дръзките, безгрижните.

Но когато дойдеха децата, не можеше и двамата родители да гонят само личното си удоволствие - не и без да причинят беди със своята безотговорност. Той познаваше двойки, които толкова държаха на сексуалната си разкрепостеност, че децата им попаднаха в сиропиталища.

Тази цена беше твърде висока. Значи трябваше да има някакви отстъпки. Такъв бе животът, след като отминеш онази негова част, където всичко мирише на карамфилово масло. Например единият партньор можеше да практикува свободна любов, докато другият се грижи за децата. Най-често мъжът си позволяваше тази свобода; но понякога беше жената. Така можеше да изглежда и собственият му случай за външен човек, който не знаеше всички подробности. Такъв наблюдател би видял, че Нина Василиевна отсъства често - по работа, за удоволствие или и двете. Нита не беше до-мошарка нито по темперамент, нито по нагласа.

Човек можеше искрено да вярва в правата на другия - например правото на свободна любов. Но, да, между принципа и неговото осъществяване често лежеше душевна мъка. И той се заравяше в своята музика, която поглъщаше цялото му внимание и така го утешаваше. Макар че, когато присъстваше в музиката, той неминуемо отсъстваше за децата си. И вярно, понякога имаше свои собствени флиртове. Повече от флиртове. Опитваше се да направи каквото му е по силите, а това е всичко, което можеше да направи един мъж.

Нина Василиевна беше толкова жизнерадостна, толкова общителна и непосредствена - едва ли бе изненадващо, че и други я обичаха. Така си казваше той; и то бе вярно и съвсем разбираемо, макар и болезнено от време на време. Но знаеше също, че тя го обича и го е предпазвала от много неща, е които той не можеше или не желаеше да се занимава; и че се гордее е него.

Всичко това бе важно. Защото онзи неразбиращ външен наблюдател би разбрал още по-малко какво стана, когато тя почина. По онова време Нита беше заминала за Армения е А. и изведнъж се разболя. Той и Галя отлетяха за там, но Нита почина почти веднага след пристигането им.

Ето какви бяха голите факти: той и Галя се върнаха в Москва е влак, а тялото на Нина Василиевна пристигна със самолет, придружено от А. На погребението всичко бе черно, бяло и червено: земята, снегът и червените рози, поръчани от А. Пред гроба той застана до А. И остана до него - или по-скоро го задържа до себе си - през целия следващ месец. Когато по-късно ходеше да посети Нита, често заварваше гроба обсипан е червени рози от А. Гледката му носеше утеха. Някои хора не биха разбрали това.

Веднъж той попита Нита дали смята да го напусне.

Тя се засмя и отвърна: „Не, освен ако А. открие нова частица и спечели Нобелова награда“. И той също се засмя, защото не можеше да пресметне вероятността за двете събития. Някои хора не биха разбрали това, че той се засмя. Е, нищо чудно.

Едно нещо обаче го възмущаваше. Когато всички заедно ходеха да почиват на Черно море, обикновено в различни санаториуми, А. често пристигаше със своя буик да изведе Нита на разходка. Тия разходки не бяха проблем. Той пък си имаше своята музика - умееше да намира пиано където и да е. А. не умееше да кара, затова имаше шофьор. Не, и шофьорът не беше проблем. Цялата работа беше в буика. А. беше купил буика от репатрирани арменци. Бяха му позволили да го направи. Там беше проблемът. На Прокофиев му разрешиха форд; на А. разрешиха буик; на Слава Ростропович му дадоха опел, след това още един опел, после лендровьр и накрая мерцедес. Но на него, Дмитрий Дмитриевич Шостакович, не се полагаше вносен автомобил. С течение на годините можеше да избира между КИМ-10-50, ГАЗ-МИ, „Победа“, „Москвич“ и „Волга“... Така че, да, завиждаше на А. заради буика е хромираните части, кожените седалки, красивите фарове и перките отзад, мекия шум на двигателя и оживлението, което създаваше където и да отидеше. Този буик беше почти като живо същество. А вътре седеше жена му, Нина Ва-силиевна със златните очи. И въпреки всичките му принципи това понякога също беше проблем.