Джулиан Барнс - Шумът на времето

Трябва да я опознаеш. Трябва да пишеш за нея - е думи, или в неговия случай е музика. Вярваше, че ако мислим за смъртта по-отрано в живота си, ще допускаме по-малко грешки.

Не че самият той не бе допускал купища грешки.

А понякога си мислеше, че би допуснал същия брой грешки, дори и ако не се тревожеше толкова често за смъртта.

Друг път си мислеше, че именно смъртта го ужасява най-мнош.

Вторият брак - това беше една от грешките му.

Нита почина, а след това, само година по-късно, почина и майка му. Двете най-силни женски присъствия в живота му - неговите водачки, наставнички, защит-нички. Чувстваше се много самотен. Току-що бяха убили операта му за втори път. Знаеше, че е неспособен на неангажиращи връзки е жени; нуждаеше се от съпруга до себе си. И тъй, докато председателстваше журито за най-добър масов хор на Световния младежки фестивал, Маргарита привлече погледа му. Някои казваха, че приличала на Нина Василиевна, но той лично не забелязваше прилика. Работеше в Комсомола и може би нарочно я бяха поставили на пътя му, макар че това не го извиняваше. Тя не познаваше музиката и нямаше отношение към нея. Опита се да прояви интерес, за да му ушди, но не успя. Никой от неговите приятели не я хареса, никой не одобри брака му, който, разбира се, бе сключен внезапно и тайно. Галя и Максим не я приеха - какво друго би могъл да очаква, след като тя така бързо замести майка им?, - а поради това и тя не ги прие. Един ден, докато му се оплакваше от тях, той каза е напълно сериозна физиономия:

- Защо не убием децата и после да си живеем щастливо?

Разделиха се, после се разведоха. Не по нейна вина -изцяло по негова. Той я бе поставил в невъзможно положение. От самота бе изпаднал в паника. Е, това не беше нещо ново за него.

Освен съдия по волейбол той беше и арбитър по тение. Веднъж в един кримски санаториум за висиш служители му се наложи да ръководи игра с участието на генерал Серов, тогавашния началник на КГБ. Всеки път когато генералът оспорваше някое негово решение, той се наслаждаваше на временната си власт и отсичаше: „Със съдия не се спори“. Това бе един от малкото разговори с Властта, които му бяха приятни. Беше ли наивен? Разбира се. Но дотолкова бе свикнал със заплахи, натиск и гнусно насилие, че не проявяваше необходимата подозрителност към хвалбите и приветствените думи. А и не беше единственият заблуден. Когато Никита Кукурузника заклейми култа към личността, когато грешките на Сталин бяха признати и някои от жертвите посмъртно реабилитирани, когато хората започнаха да се връщат от лагерите и когато издадоха „Един ден на Иван Денисович“, как милиони мъже и жени да не се обнадеждят? Нямаше значение, че свалянето на Сталин означаваше реабилитация на Ленин, че промените в политическата линия често имаха за цел просто да отстранят съперниците и че според нега романът на Солженицин беше позамазал действителността, която бе десет пъти по-лоша -дори и така, как милиони мъже и жени да не се изпълнят е надежда и да не вярват, че новите управници са по-добри от старите?

И това, разбира се, бе моментът, в който към него се протегнаха алчни ръце. Вижте как се промениха нещата, Дмитрий Дмитриевич, как ви обсипваме е отличия като гордост на нацията, как ви позволяваме пътувания в чужбина, за да получавате награди и титли като посланик на Съветския съюз - вижте как ви ценим! Вярваме, че вилата и шофьорът са ви допаднали, желаете ли още нещо, Дмитрий Дмитриевич, пийнете още една водка, хайде да се чукнем, колата ще ви чака, няма къде да иде. Животът при днешния Първи секретар е много по-хубав, не сте ли съгласен?

С какъвто и аршин да мереше, той трябваше да се съгласи. Наистина беше по-добре, също както животът на един затворник в единична килия става по-хубав, ако му пратят съкилийник, ако му позволят да се изкачи на решетката и да вдъхне есенния въздух и ако тъмничарят вече не плюе в супата - поне не пред затворника. Да, в този смисъл беше по-добре. И затова, Дмитрий Дмитриевич, Партията иска да ви прегърне. Всички помним как страдахте през култа към личността, но Партията си направи ползотворна самокритика. Дойдоха щастливи времена. Затова бихме искали от вас само едно признание, че Партията се е променила. Което не е чак толкова много, нали, Дмитрий Дмитриевич?

Дмитрий Дмитриевич. Преди толкова много години му беше предначертано да бъде Ярослав Дмитриевич. Докато баща му и майка му не се оставиха да ги разубеди един безцеремонен свещеник. Можеше да се каже, че родителите му просто са проявили добро възпитание и благочестивост под собствения си покрив. Или пък можеше да се каже, че е бил роден - или поне кръстен - под звездата на малодушието.