Джулиан Барнс - Шумът на времето

Той отиде в Хелзинки, за да получи наградата „Си-белиус“. През същата година, само за кратките месеци между май и октомври, стана член на академията „Сайта Чечилия“ в Рим, командор на Ордена на изкуствата и литературата в Париж, почетен доктор на Оксфордския университет и член на Кралската музикална академия в Лондон. Плуваше в почести като скарида в сос. В Оксфорд се срещна е Пуленк, който също бе получил почетно звание. Показаха им пиано, за което се твърдеше, че е било собственост на Форе. Двамата почтително изсвириха на него по няколко акорда.

На един обикновен човек подобни събития биха му доставили голямо удоволствие като сладки и заслужени утехи за възрастта. Но той не беше обикновен човек; така че, докато го обсипваха е почести, го тъпчеха със зеленчуци. Колко лукаво различни бяха днес атаките срешу него. Те идваха е усмивка, няколко чаши водка и добродушни шеги как от музиката му Първият секретар хващал колики, после идваха ласкателствата, увещанията, мълчанието и очакванията... и понякога той се напиваше, понякога сам не знаеше какво става, докато не се прибереше у дома или в апартамента на някой приятел, където можеше да избухне в сълзи, хълцане и крясъци на омраза към самия себе си. Беше стигнал до точката, в която презираше собствената си личност почти ежедневно. Трябваше да умре преди години.

А освен това убиха повторно „Лейди Макбет от Мценска околия“. Тя бе забранена за двайсет години след онзи ден, когато Молотов, Микоян и Жданов се кискаха и присмиваха, докато Сталин се спотайваше зад завесата. След като Сталин и Жданов умряха и Размразяването бе обявено, той преработи операта е помощта на Гликман, негов приятел и сътрудник от началото на трийсетте години. Гликман, който седеше до него в деня, когато той залепи в албума си „Дандания вместо музика“. Техният нов вариант на операта отиде в ленинградския Малий театър, който помоли за разрешение да я постави. Но подготовката забуксува и го посъветваха, че най-добрият начин да се ускорят нещата ще е композиторът лично да напише писмена молба до първия заместник-председател на Съвета на министрите на СССР. Което, разбира се, бе унизително, тъй като първи заместник-председател на Съвета на министрите беше не друг, а Вячеслав Михайлович Молотов. Все пак той написа молбата и от Министерството на културата назначиха комисия, която да даде оценка на новия вариант. Като жест на уважение към най-вид-ния композитор на нацията комисията дойде в апартамента му на улица „Можайская“. И Гликман бе там заедно е директора и диригента на Малий театър. В самата комисия участваха композиторите Кабалевски и Чулаки, музиковедът Хубов и диригентът Целиков-ски. Той беше много нервен преди пристигането им. Раздаде им машинописни копия на либретото. След това изсвири цялата опера, като пееше всички роли, а Максим седеше до него и прелистваше партитурата. Настана пауза, която прерасна в неловко мълчание, после комисията започна работа. Бяха минали двайсет години и те не бяха четирима властници, седнали в бронирана ложа, а просто четирима музиканти - изтънчени хора без кръв по ръцете, - седнали в апартамента на свой колега. И все пак сякаш нищо не се бе променило. Сравняваха току-що чутото е онова, което беше написал преди две десетилетия, и го намираха за също толкова незадоволително. Изтъкнаха, че понеже статията „Дандания вместо музика“ не е официално отречена, нейните заключения са все още валидни. А едно от тях беше, че музиката му реве, кряка, пъшка и се задъхва. Гликман се опита да спори, но Хубов го на-

хока. Кабалевски похвали някои части от операта, но заяви, че като цяло е морално осъдителна, защото оправдава действията на една убийца и развратница. Двамата от Малий театър мълчаха; самият той седеше на дивана със затворени очи и слушаше как членовете на комисията се надпреварват да го хулят Те гласуваха единодушно да не препоръчват възраждането на операта поради явни художествени и идеологически грешки. Опитвайки се да подслади горчивия хап, Кабалевски му каза:

- Митя, защо бързаш? Времето за твоята опера още не е дошло.

Не му се вярваше то да дойде някога. Благодари на комисията за „критиката“, а след това отиде с Гликман в частния салон на ресторант „Арагви“, където се напиха здраво. Това беше едно от малкото предимства, които откриваше в остаряването: вече не падаше под масата след няколко чаши. Ако искаше, можеше да пиянства цяла нощ.

Дягилев непрекъснато увещавал Римски-Корсаков да дойде в Париж. Композиторът твърдо отказвал. В крайна сметка аристократичният импресарио измислил хитрина, която принудила композитора да се съгласи. Примиреният Корсаков изпратил пощенска картичка със следния текст: „Като ще ходим, да ходим, както рекъл папагалът на котката, докато тя го влачела за опашката надолу по стълбището“.