Джулиан Барнс - Шумът на времето

Или Жан-Пол Сартр. Веднъж Дмитрий Дмитриевич отиде с Максим в Бюрото за авторски права, близо до Третяковската галерия, и там, застанал на касата, великият философ броеше много внимателно тлъста пачка рубли. В онези дни възнагражденията на чуждестранните писатели се изплащаха само в изключителни случаи. Той шепнешком обясни тези обстоятелства на сина си: „Ние не отричаме материалните стимули, ако човек се прехвърли от лагера на реакцията в лагера на прогреса“.

Стравински бе друга работа. Обичта и почитта му към музиката на Стравински оставаха неизменни. И като доказателство държеше голяма снимка на своя колега под стъклото на бюрото си. Гледаше го всеки ден и си спомняше онзи позлатен салон в „Уолдорф Астория“; спомняше си предателството и непоносимия срам.

Когато настъпи Размразяването, отново започнаха да свирят Стравински и Хрушчов, който разбираше от музика колкото прасе от кладенчова вода, бе уговорен да покани на гости известния изгнаник. Освен всичко друго това щяло да бъде голям пропаганден удар. Може би се надяваха някак си отново да превърнат Стравин-ски от космополитен в чисто руски композитор. И може би Игор Фьодорович от своя страна се надяваше да пре-открие някои останки от старата Русия, която отдавна беше загърбил. Ако бе тъй, и двете мечти се оказаха разочарование. Но този човек поне се позабавлява. В продължение на десетилетия съветските власти го заклеймяваха като лакей на капитализма. Затова, когато някой музикален бюрократ тръгнеше към него с фалшива усмивка и протегната ръка, Стравински, вместо да отвърне на жеста, подаваше на чиновника топката на бастуна си. Жестът бе ясен: кой е лакеят сега?

Но едно е да унижиш съветски бюрократ, след като Властта е станала вегетарианка; съвсем друго - да протестираш, когато Властта е месоядна. А Стравински бе седял цели десетилетия върху своя американски Олимп - сдържан, ешцентричен, безучастен, докато в родината му преследваха художници, писатели и техните семейства, докато ги пращаха в затвора, на заточение, на смърт Изрече ли публично една-единствена дума на протест, докато дишаше въздуха на свободата? Това мълчание беше позорно; и той презираше Стравински мислителя толкова, колкото почиташе Стравински композитора. Е, може би това отговаряше на въпроса му за личната и творческата честност; липсата на първата невинаги заразява втората.

Бяха се срещнали на два пъти при посещението на изгнаника. И двете срещи не минаха успешно. Той беше плахи стеснителен, а Стравински дързък и самоуверен. Какво биха могли да си кажат един на друг? Не му хрумна нищо друго, освен да попита:

- Какво мислите за Пучини?

- Ненавиждам го - отговори Стравински.

На което той отвърна:

Аз също.

Дали го мислеха искрено - толкова категорично, колкото го изрекоха? Вероятно не. Единият беше инстинктивно властен, другият инстинктивно покорен.

Това беше проблемът с „историческите срещи“.

Той бе имал „историческа среща“ и с Ахматова. Покани я да го посети в Репино. Тя дойде. Той седеше и мълчеше, Ахматова също. След двайсет минути тя стана и си тръгна. По-късно каза: „Беше чудесно“. Много можеше да се каже за мълчанието - онова място, където думите се изчерпват и започва музиката; а също и където свършва музиката. Понякога той сравняваше положението си с това на Сибелиус, който не написал нищо през последната третина от своя живот - просто си седял, въплъщавайки Славата на финландския народ. Това не бе лош начин за съществуване; но той подозираше, че няма сили за мълчание.

Очевидно Сибелиус е бил изпълнен е недоволство и презрение към самия себе. Говореше се, че в деня, когато изгорил всичките си оцелели ръкописи, сякаш камък паднал от раменете му. Това звучеше логично. Както и връзката между самопрезрението и алкохола - едното стимулираше другото. Той познаваше твърде добре тази връзка, този взаимен стимул. Мълвата разнасяше и друга версия за посещението на Ахматова в Репино. В нея се твърдеше, че казала: „Разговаряхме двайсет минути. Беше чудесно“. Ако наистина го бе казала, значи си фантазираше. Но това беше проблемът е „историческите срещи“. На какво да вярват потомците? Понякога той си мислеше, че за всичко може да се намери различна версия.

Когато със Стравински си говореха за дирижирането, той призна: „Аз не знам как да не се страхувам“. По онова време си мислеше, че говори само за дирижирането. Днес не беше толкова сигурен.

Вече не се боеше, че може да бъде убит - това беше вярно и би трябвало да е предимство. Знаеше, че ще му позволят да живее и да получава най-добрата медицинска помощ. Но в известен смисъл така бе още по-зле. Защото винаги е възможно да тласнеш живия по-надолу. Но не и мъртвия.