Джулиан Барнс - Шумът на времето

Той намери разказа на Мопасан - онзи за любовта без граници, без мисъл за утрешния ден. Ето какво бе забравил: че на другия ден младият гарнизонен комендант бил строго порицан за произволно обявеното извънредно положение, а целият му батальон - наказан е прехвърляне в другия край на Франция. А после Мопасан си позволяваше да фантазира за собственото си повествование. Може би това не било (както предполагал той, авторът, отначало) героична любовна история, достойна за Омир и античността, а просто някаква случка от евтино модерно романче; и може би комендантът вече се хвалел пред препълнената офицерска столова с мелодраматичния си жест и неговата сексуална награда. Подобно оскверняване на роман-тиката е твърде вероятно в съвременния свят, заключаваше Мопасан, дори първоначалният жест и любовната нощ да са били с чисти помисли.

От размишленията за разказа той премина към мисли за някои от нещата, които се бяха случили в неговия живот. Радостта на Нита от чуждото възхищение; шегата й за Нобеловата награда. И сега се питаше дали не би трябвало да се види по друг начин - като мосю Парне, съпруга търговец, заключен извън града и принуден да прекара една нощ под стража в чакалнята на ан-тибската гара.

Той отново насочи вниманието си към ухото на шофьора. На запад шофьорът беше слуга. В Съветския съюз - представител на добре платена и достойна професия. След края на войната мнозина шофьори бяха механици е военен опит. Към шофьора трябваше да се отнасяш е уважение. Никога да не критикуваш стила му на каране или състоянието на колата, защото и най-дребният такъв коментар често вкарваше колата в сервиз за две седмици поради някакво тайнствено заболяване. Трябваше и да си затваряш очите пред факта, че когато не ти трябва шофьор, той вероятно работи за себе си. Трябваше да му се докарваш и така бе правилно - в някои отношения той беше по-важен от теб. Имаше дори толкова преуспели шофьори, че разполагаха със свои лични шофьори. Имаше ли толкова преуспели композитори, че други да композират за тях? Вероятно; носеха се такива слухове. Говореше се, че Хренников бил толкова зает да печели обичта на Властта, че му оставало време само да нахвърля своята музика, а други я оркестрирали вместо него. Може би, но и да беше вярно, нямаше кой знае какво значение - музиката нито щеше да спечели, нито да загуби, ако Хренников я оркестрираше сам.

Хренников все още го имаше. Слугата на Жданов, който толкова усърдно плашеше и тормозеше; който бе преследвал дори собствения си бивш учител Шеба-лин; който се държеше така, сякаш лично подписва всяка бележчица, позволяваща на композиторите да си купуват нотна хартия. Хренников, подбран лично от Сталин, защото рибарят вижда рибаря отдалече. Принудените да се подчиняват на Хренников обичаха да разказват за него една история. Веднъж първият секретар на Съюза на композиторите бил извикан в Кремъл, за да обсъдят кандидатите за Сталинска премия. Както обикновено, списъкът бил изготвен в Съюза, но Сталин правел окончателния избор. По някаква неизвестна причина в този случай Сталин решил да не се прави на благ кормчия, а да напомни на своя чиновник жалкото му положение. Въвели Хренников; Сталин не му обърнал внимание и се престорил, че работи. Уплахата на Хренников ставала все по-силна. Сталин вдигнал глава. Хренников смънкал нещо за списъка с кандидатите. Вместо отговор Сталин го ца-пардосал с поглед. И Хренников се насрал. Сащисано избьбрил някакво извинение и избягал от лицето на Властта.

Навън налетял на двама яки санитари, привикнали с подобна реакция, които го грабнали, отмъкнали го в специална стая, изкъпали го с маркуч, изчакали го да се опомни и му върнали панталоните.

Разбира се, подобно поведение не бе единичен случай. И със сигурност човек не заслужава презрение за слабостта на червата си пред един тиранин, способен да унищожи всекиго по прищявка. Не, Тихон Николаевич Хренников заслужаваше презрение за това, че разказваше за срама си с възторг.

Днес Сталин го нямаше и Жданов го нямаше, и тиранията беше отречена - но Хренников все още бе тук,непоклатим, целуващ задниците на новото началство, както някога на старото; признаващ че да, може да е имало някои грешки, но, за щастие, всички те са поправени. Хренников щеше да надживее всички, разбира се, но един ден дори и той щеше да умре. Освен ако природните закони не се отнасяха до него - може би Тихон Николаевич щеше да живее вечно като постоянен и необходим символ на човек, който обича Властта и знае как да печели обичта й. А ако не самият Хренников, то негови двойници и потомци - те щяха да живеят вечно, независимо как се променяше обществото. Той обичаше да си мисли, че не се страхува от смъртта. Боеше се от живота, а не от смъртта. Вярваше, че хората трябва по-често да мислят за смъртта и да свикнат е представата за нея. Да я оставиш да се прокрадне незабелязано не е най-добрият начин да живееш.