Джулиан Барнс - Шумът на времето

Човекът, когото избраха за неговия Трети (и последен) разговор е Властта, беше Пьотър Николаевич Поспелов. Кандидат-член на Президиума на ЦК, главен идеолог на Партията през четирийсетте години, бивш главен редактор на „Правда“, автор на една от онези книги, които той не успя да прочете, докато другарят Трошин го обучаваше. Благовидна физиономия, орден на ревера - един от шестте му ордена „Ленин“. Поспелов беше страстен привърженик на Сталин, докато не се превърна в страстен привърженик на Хрушчов. Той можеше да обясни на разбираем език как победата на Сталин над Троцки е съхранила чистотата на ленинизма в Съветския съюз. Днес Сталин беше в немилост, но Ленин отново излизаше на върха. Още няколко оборота на колелото и Никита Кукурузника също ще изпадне в немилост; още няколко след това и може би сталинизмът ще се завърне. А Поспеловците на този свят - както и Хренниковците - ще усещат всяко разместване още преди да е дошло, ще притискат ухо към земята, ще се озъртат за сгоден случай и ще вдигат наплюнчен пръст, за да изпреварят всяка промяна на вятъра.

Но това нямаше значение. Важното бе, че Поспе-лов му стана събеседник в неговия последен и най-па-губен Разговор с Властта.

- Имам чудесна новина за вас!- обяви Поспелов, като го придърпа настрани на някакъв прием, където той бе отишъл само защото го обсипаха с покани. -Никита Сергеевич лично предложи да ви назначим за председател на Съюза на композиторите на РСФСР.

- Това е твърде голяма чест - инстинктивно отговори той.

- На която не можете да откажете, след като идва от Първия секретар.

Не съм достоен за такава чест

- Може би не е редно сам да решавате достоен ли сте. Никита Сергеевич може да прецени по-добре от вас - Не бих могъл да приема.

- Хайде, хайде, Дмитрий Дмитриевич, та вие приехте високи отличия от цял свят и ние е радост гледахме как ги приемате. Така че просто не виждам как бихте отхвърлили подобна чест, предлагана от собствената ви родина.

- Съжалявам, нямам никакво време, което да отделя. Аз съм композитор, а не общественик.

- Председателството ще ви отнема съвсем малко време. Имаме грижата за това.

- Аз съм композитор, а не общественик.

- Вие сте нашият най-велик жив композитор. Всички го признават. Трудните години са зад гърба ви. Ето защо е толкова важно.

- Не ви разбирам.

- Дмитрий Дмитриевич, всички знаем, че вие не успяхте да избегнете някои санкции по време на култа към личността. Макар че, струва ме си, бяхте по-защи-тен, отколкото някои други.

- Мога да ви уверя, че не се чувствах така.

- Именно затова е толкова важно да приемете председателството. За да докажете, че с култа към личността е свършено. Да си го кажем откровено, Дмитрий Дмитриевич, ако искаме промените, извършени от Първия секретар, да се затвърдят, те трябва да бъдат подкрепени с публични изявления и назначения като вашето.

- Винаги съм готов да подпиша писмо.

- Знаете, че не за това ви моля.

- Аз съм недостоен - повтори той и добави: - Аз съм просто червей в сравнение с Първия секретар.

Не вярваше алюзията да бъде схваната от Поспе-лов, който наистина се разсмя недоверчиво.

- Сигурен съм, че ще успеем да се преборим с вродената ви скромност, Дмитрий Дмитриевич. Но друг

път ще си поговорим повече.

Всяка сутрин вместо молитва той си рецитираше две стихотворения от Евтушенко. Едното от тях беше „Кариера“ и описваше как се живее в сянката на Властта:

На Галил ей един колега бе умен също като него.

Наясно бе, че се върти Земята, ала трепереше си за децата.

Това беше стихотворение за съвестта и стоицизма.

Съдбата има странен нрав: най-неразумният излиза прав.

Вярно ли беше? Той така и не успя да реши. Стихотворението завършваше е подчертаване на разликата между амбиция и творческа честност.

Целта на мойта кариера е да не я превръщам в цел.

Тези стихове го утешаваха и същевременно го караха да си задава въпроси. Въпреки цялата си тревожност, страх и ленинградска цивилизованост той всъщност бе упорит човек, опитващ се да следва истината в музиката така, както я вижда.

Но „Кариера“ беше преди всичко стихотворение за съвестта; а собствената му съвест го обвиняваше. В края на краищата каква полза от нея, ако не е като език, опипващ зъбите за дупки - ако не търси проявите на слабост, лицемерие, малодушие, самозаблуда? Той ходеше на зъболекар през два месеца, подозирайки постоянно, че нещо не е наред в устата му, но съвестта си преглеждаше всеки ден, подозирайки постоянно, че нещо не е наред в душата му. Имаше в какво да се обвинява: бездействие, колебливост, компромиси, плащане на Кесаря. Понякога се виждаше едновременно като Галилей и като онзи негов колега с деца, които трябваше да храни. Беше смел само до-колкото му позволяваше характерът; но съвестта винаги бе налице, за да настоява, че е могъл да прояви повече смелост.