Джулиан Барнс - Шумът на времето

- Коя ваша музика е забранена, Дмитрий Дмитри-евич? Извинявайте, че не...

- „Лейди Макбет от Мценска околия“. Забраниха я първо през периода на култа към личността и после пак, след падането на култа.

-Да - отговори Поспелов успокоително. - Разбирам, че това може да ви изглежда пречка. Но нека си поговорим като практични хора. Най-добрият, най-вероятният начин вашата опера да излезе на сцената ще е да влезете в Партията. На този свят трябва да даващ за да получиш.

Повратливостта на този човек го вбеси. И той посегна към последния си аргумент.

- Добре, нека да си говорим като практични хора.

Винаги съм казвал, и това е един от основните принципи в моя живот, че никога няма да вляза в партия, която убива.

Поспелов дори не трепна.

- Но нали точно това ви говоря, Дмитрий Дмитри-евич. Ние - Партията - се променихме. В днешно време не убиват никого. Можете ли да ми назовете един човек, убит при Никита Сергеевич? Един-единствен човек? Напротив, жертвите на култа към личността се връщат към нормален живот. Имената на репресираните се изчистват от калта. Тази дейност трябва да продължи. Силите на реакцията са навсякъде и не бива да се подценяват. Ето защо ние ви молим за помощ- като встъпите в лагера на прогреса.

Той си тръгна от срещата изтощен. По-късно имаше още една среща. И още една. Сякаш накъдето и да се обърнеше, виждаше Поспелов да се задава с чаша в ръка. Този човек започна дори да витае из сънищата му, вечно говореше със спокоен, разсъдлив глас и все пак го докарваше до лудост. Какво друго бе искал през целия си живот, освен да го оставят на мира? Той сподели с Гликман, но не и с близките си. Пиеше, не можеше да работи, нервите му се късаха. Човешката издръжливост си има предел.

1936 г.; 1948 г.; 1960 г. Те идваха за него на всеки дванайсет години. И, разбира се, винаги през високосна година.

„Той не може да живее със себе си.“ Това беше само фраза, но много точна. Под натиска на Властта личното „аз“ се пропуква и разпада. Публичният страхливец живее е частния герой. Или обратното. Или, най-често, публичният страхливец живее е частния страхливец. Но това бе твърде просто: идеята за човек, разцепен на две като е брадва. Нещо по-точно: човек, разбит на стотици отломки, напразно се опитва да си припомни как те - всъщност самият той - са били едно цяло някога.

Приятелят му Слава Ростропович твърдеше, че колкото по-голям е творческият талант, толкова по-устойчив е на гоненията. Може и да бе вярно за други -със сигурност за Слава, който във всеки случай имаше толкова оптимистични възгледи. И който бе по-млад и не знаеше как е било в предишните десетилетия. Или какво е да си е прекършен дух, със скъсани нерви. Ко-гато нервът се скъса, не можеш да го замениш като струна на цигулка. Нещо дълбоко в душата ти липсва и ти остава само - какво? - известна тактическа хитрост, способността да се правиш на наивен творец и решимостта да защитиш своята музика и семейството си с цената на всичко. Е, вероятно това е днешната цена - всичко, каза си най-накрая, обзет от толкова мрачно и пораженческо настроение, че едва ли можеше да се нарече настроение.

И той се подчини на Поспелов, както умиращият се подчинява на свещеника. Или както предател е вцепенен от водката ум застава на разстрел. Помисли си за

самоубийство, разбира се, когато подписа поставения пред него документ; но след като вече бе извършил моралното самоубийство, какъв смисъл щеше да има физическото? Въпросът дори не бе в липсата на кураж да купи хапчета и тайно да ги изгълта. По-скоро не му бе останало дори самоуважението, необходимо за този акт Но пък имаше предостатъчно малодушие, за да избяга, както онова малко момче се изтръгна от майчината ръка, когато наближиха къщичката на Юргенсен. Подписа формуляра за кандидатстване в Партията, а после избяга в Ленинград и се укри при сестра си. Можеха да му отнемат душата, но не и тялото. Можеха да обявят, че видният композитор се е оказал истински плужек и е влязъл в Партията, за да помогне на Никита Кукурузника да развива своите прекрасни, макар и все още неоформени идеи за бъдещето на съветската музика. Но можеха да обявят моралната му смърт без него. Той щеше да остане при сестра си, докато всичко свърши.

Тогава заваляха телеграмите. Официалното обявяване ще се състои в Москва на тази и тази дата. Неговото присъствие е не само желателно, но и необходимо. Няма значение, помисли си той, ще остана в Ленинград, а ако ме искат в Москва, ще трябва да ме отмъкнат вързан. Нека светът види как набират нови партийни членове - вързани и превозвани като чували е лук.