Джулиан Барнс - Шумът на времето

ДМИТРИЙ ШОСТАКОВИЧ ПАЗАРУВА ТУК.

Вече не очакваше да го убият - онзи страх бе отминал отдавна. Но да те убият не беше най-лошото. През януари 1948 г. старият му приятел Соломон Михоелс, директор на Московския еврейски театър, бе убит по заповед на Сталин. В деня, когато новината се разчу, той бе изтърпял пет часа рендосване от Жданов за изопачаване на съветската действителност, отказ да възхвалява славните народни победи и съглашателство с враговете. След това отиде направо в апартамента на Михоелс. Прегърна дъщерята и съпругата на своя приятел. После застана с гръб към тълпата от безмълвни, плахи опечалени и, почти притиснал лице в библиотеката, им каза с тих, ясен глас:

- Завиждам му.

Говореше искрено - смъртта беше за предпочитане пред безкрайния ужас.

Но безкрайният ужас продължи още пет години. До смъртта на Сталин и издигането на Никита Хрушчов. Имаше обещания за размразяване, плаха надежда, безразсъден възторг. И, да, наистина стана по-лесно и изплуваха някои мръсни тайни; но това не бе някаква внезапна идеалистична привързаност към истината, само разбиране, че сега тя може да се използва за политически дивиденти. А самата Власт не намаля; тя просто мутира. Ужасяващото чакане пред асансьора и куршумът в тила останаха в миналото. Но Властта не загуби интерес към него; все още посягаше да го сграбчи - а той още от детството си се боеше от протегнати ръце.

Никита Кукурузника. Който се впускаше в тиради за „абстракционистите и педерастите“ - те очевидно бяха едно и също. Точно както Жданов някога беше заклеймил Ахматова като едновременно „блудница и монахиня“. На среща с писатели и художници Никита Кукурузника беше казал за Дмитрий Дмитриевич: „О, неговата музика е само джаз - направо да те присвие коремът. И аз да му ръкопляскам? От джаза човек хваща колики“. Все пак това беше далеч по-добре, откол-кото да те обвинят в съглашателство с народните врагове. И в тези по-либерални времена някои от привиканите на среща с Първия секретар получаваха разрешение да изкажат противоположно становище, макар и с подобаващата почтителност. Намери се дори един поет, достатъчно смел - или луд, - за да твърди, че сред абстракционистите имало велики художници. Той спомена името на Пикасо. На което Кукурузника отговори рязко:

- Само гробът лекува гърбавия.

В старите времена подобен разговор би довел до напомняне на наглия поет, че играе опасна игра, която може да свърни много зле. Но това беше Хрушчов. Брътвежите му караха неговите лакеи е бронзови лица да се люшкат ту насам, ту натам; но можеше да не се страхуваш за непосредственото си бъдеще. Един ден Кукурузника можеше да заяви, че от музиката ти го заболява корем, а на следващия, след пищен банкет по случай Конгреса на Съюза на композиторите, невъзмутимо да те похвали. Същата тази вечер той обясни как, ако музиката била поне що-годе прилична, би я слушал по радиото - само че това, дето го пускали, звучало... ами като грачене на гарвани. И докато лаке-ите му е бронзови лица се смееха в захлас, погледът му падна върху известния композитор на предизвикващ колики джаз. Но Първият секретар беше в благосклонно, опрощаващо настроение.

- Вижте например Дмитрий Дмитриевич. Той видя светлината още в самото начало на войната е неговата... как се казваше... а, да, симфония.

Изведнъж той престана да бъде в немилост и Людмила Дядова, съчинителка на популярни песни, се приближи и го целуна, а след това обясни е глуповата усмивка колко го обичали всички. Е, и в двата случая нямаше значение, защото нещата вече не бяха такива, каквито преди.

Но точно тук той сгреши. Преди имаше смърт; сега имаше живот. Преди хората пълнеха гащите; сега им се разрешаваше да възразяват. Преди имаше заповеди; сега имаше препоръки. И тъй, разговорите му е Властта станаха, без да усети в началото, по-опасни за душата. По-рано проверяваха докъде стига куражът му; сега изпробваха размера на малодушието му Действаха е усърдие и ноу-хау е напрегнат, но на практика безразличен професионализъм - като свещеници, работещи върху душата на смъртник.

Той не разбираше много от живопис и едва ли можеше да спори е онзи поет за абстракционизма; но знаеше, че Пикасо е мръсник и страхливец. Колко лесно е да си комунист, когато не живееш при комунизма! Пикасо цял живот рисуваше глупости и възхваляваше съветската власт. Но недай си боже, някое бедно худож-ниче, страдащо под съветска власт, да се опита да рисува като него. Пикасо имаше свободата да каже истината - защо тогава не го направи от името на онези, които я нямаха? Вместо това си седеше като богаташ в Париж и Южна Франция и драскаше пак и пак отвратителния си гълъб на мира. Той не можеше да понася този гаден гълъб. И ненавиждаше робството на идеите, колкото физическо робство.