Джулиан Барнс - Шумът на времето

Другарят Трошин огледа кабинета на композитора.

Той не беше нито подлец, нито грубиян - просто един от онези усърдни и покорни функционери, каквито отглежда всеки режим.

- Значи тук работите.

-Да.

Политпросветникът стана, поразходи се из стаята и похвали подредбата. След което изтъкна е извинителна усмивка:

- Но липсва нещо важно за всеки виден съветски композитор.

Видният съветски композитор стана на свой ред, огледа добре познатите стени и библиотеки и смутено поклати глава, сякаш се притесняваше, че е закъсал още на първия въпрос на учителя си.

- На стената няма портрет на другаря Сталин. Последва тягостно мълчание. Композиторът запали цигара и закрачи из стаята, като че търсеше причината за тази ужасна грешка или се надяваше да открие задължителната икона под някоя възглавница или под килима. Накрая увери Трошин, че ще вземе незабавни мерки да си набави възможно най-хубавата снимка на Великия вожд.

- Добре, чудесно - отвърна Трошин. - А сега да се хващаме на работа.

От него се искаше от време на време да представя конспекти с помпозните мъдрости на Сталин. За щастие, Гликман предложи да върши тази работа вместо него и патриотичните прозрения на композитора относно творчеството на Великия градинар му се пращаха редовно от Ленинград. След известно време в учебната програма влязоха и други ключови текстове, например „Характеристики на художественото творчество“ - брошура с речта на Г. М. Маленков пред XIX партиен конгрес.

Той приемаше добросъвестното и трайно присъствие на Трошин в живота си е любезна уклончивост и таен присмех.

Двамата играеха ролите си на наставник и ученик е пределно сериозни физиономии; без съмнение Трошин не разполагаше е друго изражение. Той очевидно вярваше в благородната цел на задачата си, а композиторът се държеше учтиво, осъзнавайки, че тези нежелани посещения са своеобразна защита за него. И двамата бяха наясно, че това манкиране може да има сериозни последици.

По онова време имаше две фрази (един въпрос и едно твърдение), които караха и най-силните мъже да се обливат в пот и да пълнят гащите. Въпросът гласеше: „Сталин знае ли?“. А още по-тревожно звучеше твърдението: „Сталин знае“. И тъй като на Сталин се приписваха свръж сте отвени сили - той никога не грешеше, командваше всичко и беше навсякъде, - просто смъртните под негова власт усещаха или си въобразяваха, че усещат, погледа му, неотклонно вперен в тях. Ами ако другарят Трошин не успееше да разясни по задоволителен начин повелите на Карло-Марло и техните последователи? Ами ако неговият ученик -външно прилежен, ала вътрешно несериозен - не успееше да усвои уроците? Какво следваше тогава за хората като Трошин? И двамата знаеха отговора. Ако учителят осигурява защита на своя ученик, то и ученикът има известна отговорност към своя учител.

Но за него се нашепваше и трета фраза, както и за някои други - например за Пастернак. „Сталин казва да не се пипа.“ Понякога това твърдение беше факт, понякога безумна теория или завистливо предположение. Защо беше оцелял след дружбата с предателя Тухачев-ски? Защо бе оцелял след думите: „Подобно заиграва-не с непонятни негца може да свърши много зле“? Защо бе оцелял, след като вестниците го обявиха за народен враг? Защо Закревски изчезна между събота и понеделник? Защо го пощадиха, когато толкова много хора наоколо бяха арестувани, заточени, убити или просто изчезваха и съдбата им можеше да се изясни едва след десетилетия? Само един отговор подхождаше на всички тези въпроси: „Сталин казва да не се пипа“.

Ако беше така - а той нямаше начин да знае, както впрочем и онези, които нашепваха фразата, - би било лудост да си въобразява, че това му осигурява постоянна защита. Да бъдеш забелязан от Сталин беше далеч по-опасно, отколкото да съществуваш в безименна неизвестност. Любимците рядко оставаха на върха; въпросът бе само кога ще се сгромолясат. Колко важни колелца в машината на съветския живот изведнъж се оказваха пречки за другите колелца след едно почти неусетно изместване на светлината?

На едно кръстовище колата намали ход, после той чу стържене, когато шофьорът дръпна ръчната спирачка. Спомни си как купи първата си „Победа“. По онова време беше задължително купувачът да присъства при получаване на колата. Шофьорската му книжка отпреди войната все още важеше, така че отиде лично в гаража и прие автомобила. На връщане към дома победата никак не му допадна и той се зачуди дали не са му продали пълен боклук. Паркира и докато се суетеше е ключовете пред входа, един минувач подвикна: „Ей, очилатият, какво ти е на колата?“ Колелата бълваха дим - по целия път от гаража беше карал на ръчна спирачка. Изглежда, колите не го харесваха -това беше истината.