Джулиан Барнс - Шумът на времето

На нощното му шкафче стоеше пощенска картичка с картината на Тициан „Кесаревото Кесарю“.

Чехов казваше, че човек трябва да пише всичко освен доноси.

Горкият Анатолий Башанжин. Обявен за наемник на Тито.

Ахматова бе казала, че по времето на Хрушчов Властта е станала вегетарианка. Може би; макар че да убиеш човека, като му тъпчеш в гърлото зеленчуци, не бе по-трудно, отколкото чрез традиционните методи на старите месоядни времена.

След завръщането си от Ню Йорк той написа „Песен за горите“ по чудовищно празно словен текст на Долматовски. Темата беше възстановяването на степите и как Сталин, Вождът и Учителят, Приятелят на децата, Великият кормчия, Великият баща на нацията, Великият железопътен инженер, вече е станал и Велик градинар. „Да облечем Родината в гори!“ - повеля, която Долматовски повтаряше десет-дванайсет пъти. При Сталин, възвестяваше ораторията, дори ябълковите дървета растат по-храбро и отблъскват сланите, както Червената армия отблъсна нацистите. Гръмката баналност на творбата осигури незабавния й успех. Тя му помогна да спечели четвъртата си Сталинска премия: 100 000 рубли и вила. Той бе платил на Кесаря и

Кесарят го възнагради щедро. Общо беше спечелил шест Сталински премии. Получаваше и ордена „Ленин“ на редовни десетгодишни интервали: през 1946, 1956 и 1966 г. Плуваше в почести като скарида в сос. И се надяваше да е умрял преди 1976 г.

Навярно смелостта беше като красотата. Красивата жена остарява и вижда само каквото е загубила; другите виждат само каквото е останало. Някои го поздравяваха за неговата издръжливост, за отказа да се предаде, за твърдото ядро под истеричната обвивка. Той виждаше само онова, което вече го нямаше.

Самият Сталин отдавна си беше заминал. Великият градинар отиде да поддържа тревата в Елисейските полета и да укрепва духа на тамошните ябълкови дървета.

Червени рози, разпръснати по целия гроб на Нита. Всеки път когато го посещаваше. Ц,ветя, изпратени не от него.

Гликман му беше разказал една история за Луи XIV Кралят Слънце бил същият абсолютен владетел като Сталин. И все пак винаги бил готов да отдаде дължимото на творците; да признае тяхната тайна магия. Такъв творец бил поетът Никола Боало-Депрео. И Луи XIV обявил пред целия двор във Версай, сякаш споделял всекидневна истина: „Мосю Депрео разбира поезията по-добре от мен“. Несъмнено бе избухнал ласкателно недоверчив смях откъм онези, които и насаме, и публично уверявали великия крал, че неговото разбиране за поезия (и музика, и живопис, и архитектура) е несравнимо за всички времена и народи. А може би забележката по начало е представлявала израз на тактическа, дипломатическа скромност. Но все пак била изречена.

Сталин обаче имаше толкова много предимства пред онзи някогашен крал. Неговото дълбоко вникване в марксистко-ленинската теория, интуитивното му разбиране на Народа, неговата любов към фолклорната музика, способността му да надушва заговорите на формалистите... О, стига, стига. Ето че сам започваше да си проглушава ушите.

Но дори и Великият градинар в облика си на Велик музиковед не успя да надуши къде е Червения Бетовен. Давиденко се оказа разочарование - не на последно място, като умря, преди да навърши четирийсет. Червения Бетовен така и не се появи.

Той обичаше да разказва историята на Тиняков.

Красив мъж, добър поет. Живеел в Петербург и пишел за любовта, за цветята и други възвишени теми. После дошла Революцията и скоро той станал ленинградският поет Тиняков, които пишел не за любов и цветя, а за това колко е гладен. След известно време станало толкова зле, че той заставал на някой уличен ъгъл с табелка на шията: ПОЕТ. И тъй като руснаците ценят своите поети, минувачите му подхвърляли по някоя монета. Тиняков често твърдял, че е спечелил много повече от просия, отколкото от стиховете си, и можел всяка вечер да посещава скъп ресторант Дали последното е вярно, запита се той. Но на поетите се разрешава известно преувеличение. Колкото до самия него, той не се нуждаеше от табелка - имаше на врата си три ордена „Ленин“ и шест Сталински премии и ядеше в ресторанта на Съюза на композиторите.

Един лукав мургав мъж с висяща рубинена обица стиска монета между палеца и показалеца си. Показва я на друг, по-блед мъж, който не я докосва, а гледа първия право в очите.

Имаше и един странен момент, когато Властта реши, че Дмитрий Дмитриевич Шостакович не е съвсем загубена кауза, и опита нова тактика спрямо него. Вместо да чака крайния резултат - готово произведение, което после да мине през политико-музиковедските експерти, преди да бъде одобрено или осъдено, - Партията в своята мъдрост реши да започне от самото начало: от състоянието на неговата идейна душа. Грижовно, великодушно, Съюзът на композиторите определи наставник, другаря Трошин, сериозен престарял социолог, за да му помогне да разбере принципите на марксизма-ленинизма - да му помогне да се превъзпита. Изпратиха му списък със задължителни четива, съставен изцяло от творби на другаря Сталин, като „Марксизмът и въпросите на езикознанието“ и „Икономически проблеми на социализма в СССР“. После Трошин дойде в неговия апартамент и обясни задачата си. Идва, защото, уви, дори изтъкнатите композитори не са застраховани от сериозни грешки, както стана публично известно през последните години. За да се избегне повторението на подобни грешки, нивото на политическото, икономическото и идеологическото съзнание на Дмитрий Дмитриевич трябва да бъде повдигнато. Композиторът прие изявлението на своя неканен гост е дължимата сериозност, като същевременно изрази съжалението си, че работата над нова симфония, посветена на Ленин, засега го възпрепятства да прочете цялата литература, която му е любезно доставена.