Джулиан Барнс - Шумът на времето

А, разбира се, безпощадната логика водеше и в обратна посока. Ако спасиш себе си, можеш да спасиш и тези около теб, тези, които обичаш. И тъй като си готов на всичко, за да спасиш любимите хора, правиш всичко възможно, за да спасиш себе си. И понеже няма избор, няма и шанс да избегнеш моралния упадък.

Това беше предателство. Той предаде Стравински и по този начин предаде музиката. По-късно каза на Мра-вински, че това е бил най-ужасният миг в живота му. Когато стигнаха до Исландия, самолетът се повреди и два дни чакаха нов. После лошото време им попречи да отлетят за Франкфурт и вместо това се насочиха към Стокхолм. Шведските музиканти бяха възхитени от непредвиденото кацане на техния изтъкнат колега. Макар че, когато го помолиха да назове любимите си шведски композитори, той се почувства като момченце е къси панталони - или като онази студентка, която не знаеше на кого принадлежи изкуството. Канеше се да спомене Свендсен, но си спомни, че той е норвежец. И все пак шведите бяха твърде възпитани, за да покажат, че са засегнати, а на следващата сутрин той откри в хотелската си стая голям пакет е плочи на местни композитори.

Наскоро след завръщането му в Москва списание „Нов свят“ отпечата една статия под негово име. Заинтригуван да узнае какво трябва да мисли, той прочете за огромния успех на конгреса и за яростното решение на Държавния департамент да съкрати престоя на съветската делегация. „На път за вкъщи си мислих много за това“, прочете той за себе си. „Да, господарите на Вашингтон се страхуват от нашата литература, от музиката ни, от нашите речи за мир - страхуват се от тях, защото истината във всякаква форма им пречи да организират заговори срещу мира.“

„Животът не е разходка в полето“ - така казваше последният ред от стихотворението на Пастернак за Хамлет А предишният казваше: „Сам съм. Всичко тъне във фарисейство“.

Той знаеше само, че по-лошо от това никога не е било.

Най-лошото време не беше същото като най-опасното. Защото най-опасното време не беше онова, когато си най-застрашен.

Досега не го бе разбрал.

Седеше в колата зад шофьора, а пейзажът отвън подскачаше и отлиташе назад. Задаваше си един въпрос. Ето този:

Ленин смяташе музиката за потискаща.

Сталин си мислеше, че разбира и цени музиката. Хрушчов презираше музиката.

Кое е най-лошото за един композитор?

На някои въпроси нямаше отговори. Поне въпросите спираха, когато умреш. Само гробът лекува гърбавия, както обичаше да казва Хрушчов. Той не бе роден гърбав, но може би се бе превърнал в такъв - морално, духовно. Гърбав човек, задаващ въпроси. А може би смъртта лекува въпросите, както и питащия. И от дистанцията на времето трагедията заприличва на фарс. Когато Ленин пристигна на Финландската гара, Дмитрий Дмитриевич и група негови съученици се втурнаха натам да приветстват завърналия се герой.

Той много пъти бе разказвал тази история. Но тъй като беше болнаво и изнежено дете, едва ли го бяха пуснали току-така. По-правдоподобно изглеждаше да е отишъл на гарата е вуйчо си, стария болшевик Максим

Лаврентиевич Кострикин. Много пъти беше разказвал и тази версия. И двете му помагаха да внесе революционен ореол в биографията си. Десетгодишният Митя пред Финландската гара, вдъхновен от Великия вожд! Такава картина можеше да е само от полза за ранната му кариера. Но имаше и трета възможност: изобщо да не е видял Ленин и дори да не е припарвал до гарата. Можеше просто да е приел разказа на някой съученик за свой спомен. Днес вече не знаеше на коя версия да вярва. Честно, откровено - наистина ли е бил на Финландската гара? Е, имаше една поговорка: „Лъже като очевидец“.

Напук на забраната запали нова цигара и се загледа в ухото на шофьора. Това поне беше нещо реално и сигурно: шофьорът имаше ухо. И без съмнение още едно от другата страна, макар че той не можеше да го види. Второто ухо съществуваше само в паметта му - или по-точно във въображението му, - докато не го видеше отново. Той се приведе напред и пред погледа му се появи част от другото ухо на шофьора. Още един ре-шен въпрос. Засега.

Когато беше малък, се възхищаваше на Нансен, норвежкия полярен изследовател. Той беше неговият герой. Като порасна, самото усещане на снега под ските го плашеше, а най-шлемият му изследователски подвиг бе да отиде по молба на Нита до съседното село за краставички. Сега, на стари години, го возеха из Москва. Обикновено това правеше Ирина, но понякога му пращаха служебен шофьор. Беше се превърнал в един квартален изследовател.