Джулиан Барнс - Шумът на времето

- Присъединявате ли се към цялостното и жлъчно осъждане на западната музика, изразявано всекидневно от съветската преса и съветското правителство?

Той усети присъствието на съветника до ухото си, но нямаше нужда от него. Знаеше какво да отговори, защото нямаше избор. Бяха го отвели през лабиринта до последната стая, където нямаше храна за награда, а само замаскиран капан. И отговори с безизразно мънкане:

- Да, аз лично се присъединявам към тези становища. - Вие лично подкрепяте ли забраната на западната музика в съветските концертни зали?

Това му даваше малко повече свобода на действие и той отговори:

- Ако музиката е добра, ще се свири.

- Вие лично подкрепяте ли забраната на произведенията на Хиндемит, Шьонберг и Стравински в съветските концертни зали?

Сега той усети как зад ушите му започва да се стича пот. Докато печелеше малко време в уточнения с преводача, за миг си спомни как маршалът стискаше писалката.

- Да, подкрепям тези действия.

- А подкрепяте ли лично становищата, изразени в днешната ви реч за музиката на Стравински?

- Да, подкрепям тези становища.

- А подкрепяте ли лично мненията, изказани от министър Жданов за вашата музика и тази на други композитори?

Жданов, който го преследваше от 1936 г., който го забраняваше, осмиваше и заплашваше, който сравняваше музиката му е шума на миньорски пистолет и ду-шегубка.

- Да, лично подкрепям мненията, изказани от председателя Жданов.

- Благодаря ви - каза Набоков, оглеждайки залата, сякаш очакваше аплодисменти. - Вече всичко е ясно. Имаше една история за Жданов, която често се разказваше в Москва и Ленинград: историята е урока по музика. Гошл би я харесал, дори навярно би я описал. След Постановлението на ЦК от 1948 г., Жданов наредил на водещите композитори в страната да се съберат в неговото министерство. Според някои версии присъствали само той и Прокофиев; според други - цялата стан от грешници и бандити. Поканили ги в голяма зала. На подиума имало катедра, а до нея пиано. Нямало почерпка - нито водка за притъпяване на страха, нито сандвичи за усмиряване на стомасите. Оставили ги да чакат известно време. После Жданов се появил е двама младши сътрудници. Качил се на подиума и огледал отвисоко вредителите и саботьорите на съветската музика. Изнесъл им поредната лекция за техните прегрешения, заблуди и суета. Обяснил, че ако не променят поведението си, това заиграване е непонятни неща може да свърши много зле. И тогава, точно когато композиторите били на път да напълнят гащите, дошъл майсторският театрален обрат. Жданов пристъпил до пианото и провел бърз урок по музикално майсторство. Това - той заблъскал по клавишите, заставяйки ги да грухтят и грачат - е упадъчна, форма-листична музика. А това - той засвирил сълзлива нео-романтична мелодия, която в някой филм би озвучавала сцена с високомерно момиче, признаващо наи-накрая любовта си, - това е мелодична, реалистична музика, за каквато народът жадува и каквато изисква Партията. Станал, кимнал подигравателно и ги освободил с едно презрително махване. Композиторите на нацията се изнизали навън, някои обещавали да се поправят, други не смеели да вдигнат глави от срам. Нямаше нищо подобно, разбира се. Жданов им бе чел конско до премаляване, но беше твърде умен, за да позволи на мазните си пръсти да осквернят клавиатурата по такъв начин. И все пак историята придобиваше сила с всеки пореден преразказ, докато накрая някои от уж присъствалите взеха да потвърждават, че да, точно така е било. И една част от него желаеше този разговор с Властта, в който тя високомерно избира оръжието на своя противник, наистина да се е състоял. Така или иначе, случката бързо попадна сред правдоподобните митове, които се носеха от уста на уста по онова време. Важното беше не дали една или друга история е фактически вярна, а по-скоро какво означава.

Макар че имаше и още нещо - колкото повече се разнасяше една история, толкова по-вярна ставаше.

Той и Прокофиев бяха нападани заедно, унижавани заедно, забранявани заедно и реабилитирани заедно. Но според него Сергей Сергеевич така и не бе разбрал какво става. Той не беше страхливец нито в живота си, нито в музиката си, но виждаше всичко - дори безумните и убийствени атаки на Жданов срещу интелигенцията - като личен проблем, за който все някъде има решение. Ето тук е музиката, тук е неговият личен талант; там пък е Властта, бюрокрацията и политико-музиковедската теория. Значи е само въпрос на споразумение той да продължи да бъде себе си и да пише своята музика. Или казано по друг начин, Прокофиев изобщо не успя да види трагичното измерение на онова, което се случваше.