Джулиан Барнс - Шумът на времето

Е, щом Русия е родината на слоновете, то защо да не бъде и родината на Червения Бетовен?

Сталин ги уверяваше, че всички са винтчета в механизма на държавата. Но Червения Бетовен щеше да бъде могъща зъбчатка, която не се крие лесно. Очевидно трябваше да бъде чистокръвен пролетарий и член на Партията. Условия, които, за щастие, изключваха Дмитрий Дмитриевич Шостакович. Вместо него посочиха за известно време Александър Давиденко, един от лидерите на Руската асоциация на пролетарските музиканти. Неговата песен „Искаха да ни бият, да ни бият“, написана в чест на славната победа на Червената армия над китайците през 1929 г., беше дори по-популярна от „Песен за насрещния план“. Изпълнявана от солисти и хорове, от пианисти, цигулари и струнни квартети, тя огласяше и веселеше страната цяло десетилетие. По някое време имаше изгледи да замени цялата друга налична музика.

Давиденко имаше безупречна биография. Беше преподавал в московски рабфак за сираци; бе ръководил музикалната самодейност в Съюза на обущарите, Съюза на текстилните работници и дори на Черноморския флот в Севастопол. Бе написал истинска пролетарска опера за революцията през 1905 г. И все пак, и все пак... въпреки всички тези достойнства той упорито си оставаше авторът на „Искаха да ни бият, да ни бият“. Много мелодична творба, разбира се, и напълно лишена от формалистични тенденции. Но Давиденко някак си не успя да надгради този голям успех и да спечели титлата, която Сталин копнееше да даде някому. Навярно за свое добро. След като бъдеше коронован, Червения Бетовен можеше в крайна сметка да сподели съдбата на Червения Наполеон. Или на Борис Корни-лов, който написа текста на „Песен за насрещния план“. Всички тези любими думи, които включи в песента, както и всички гърла, през които се лееха, не успяха да го спасят от арест през 1937 г. и „чистка“, според официалната терминология, през 1938 г.

Търсенето на Червения Бетовен можеше и да е комедия; само че около Сталин нищо и никога не беше комедия. Великият вожд и кормчия лесно можеше да реши, че провалът в издирването на Червения Бетовен няма нищо общо с организацията на музикалния живот в Съветския съюз, а се дължи изцяло на дейността на вредители и саботьори. А кой би искал да саботира търсенето на Червения Бетовен? Ами музиковедите формалисти, разбира се! Дайте на НКВД достатъчно време и те със сигурност ще изровят заговор на музиковедите. И това нямаше да е шега.

Илф и Петров разказваха, че в Америка няма политически престъпления, а само криминални; и че Ал Капоне, докато лежал в „Алкатраз“, пишел антисъвет-ски статии за вестниците на Хърст. Те отбелязваха също така, че американците имат примитивни кулинарни умения и примитивно, назубрено сладострастие. Той нямаше как да прецени за последното, макар че веднъж по време на антракт му се случи нещо странно. Стоеше в заградената зона, когато чу женски глас упорито да вика името му. Предполагайки, че жената иска да поговорят за музиката му, той направи знак да я пуснат. Тя застана пред него и каза с усмихна-та, дружелюбна откровеност:

- Здравейте. Много приличате на братовчед ми.

Звучеше като шпионска парола и той веднага настръхна. Попита я дали братовчедът случайно не е руснак.

-Не - отвърна тя, - той е сто процента американец. Дори сто и десет на сто.

Изчака я да спомене за музиката му - или за концерта, на който присъстваха, - но тя бе предала посланието си и се отдалечи с още една лъчезарна усмивка. Той беше озадачен. Значи приличаше на някого. Или някой приличаше на него. Имаше ли в това някакъв смисъл или не?

Когато се съгласи да участва в културния и научен Конгрес за световен мир, той знаеше, че няма избор. Предполагаше също, че може да го представят като образец на съветските ценности. Очакваше някои американци да бъдат дружелюбни, други враждебни. Инструктираха го, че след конгреса ще пътува извън Ню Йорк, за да посети мирните демонстрации в Ню-арк и Болтимор; освен това щеше да говори и свири в Йейл и Харвард. Не се изненада, че когато кацнаха на „Ла Гуардия“, някои от тези покани вече бяха отменени; не се разочарова и когато Държавният департамент ги отпрати у дома по-рано. Всичко това можеше да се предвиди. Ала не се бе подготвил за факта, че Ню Йорк ще се окаже мястото на неговото най-дълбоко унижение и морален позор.

Предишната година една млада жена, работеща в съветското консулство, бе скочила през прозореца и бе поискала политическо убежище. И затова по време на конгреса един човек обикаляше всеки ден пред „Уол-дорф Астория“ с плакат: