Джулиан Барнс - Шумът на времето

граждаваше ги с друш. И като всеки преуспял кариерист никога не забрави къде е истинската власт Едно от някогашните задължения на Дмитрий Дмитриевич като професор в Консерваторията бе да помага при студентските изпити по марксистко-ленинска идеология. Сядаше заедно с преподавателя под огромен лозунг, обявяващ: ИЗКУСТВОТО ПРИНАДЛЕЖИ НА НАРОДА. В. И. ЛЕНИН. Тъй като самият той не разбираше кой знае колко от политическа теория, предимно мълчеше, докато един ден началството не го смъмри за пасивност. Затова, когато влезе следващата студентка и старшият преподавател кимна многозначително на младия си колега, той й зададе най-простия въпрос, който му хрумна:

- На кого принадлежи изкуството?

Студентката изглеждаше напълно объркана. Той внимателно се опита да й помогне с допълнителен въпрос: - Е, какво е казал Ленин?

Но тя беше прекадено стресната, за да схване намека, и въпреки неговото кимане и извъртане на очи, така и не успя да намери отговора.

Според него момичето се представи добре и от време на време, когато я забелязваше в коридорите или по стълбищата на Консерваторията, той се опитваше да й прати окуражаваща усмивка. Макар че, ако се имаше предвид как не бе успяла да разбере онези усилени намеци, тя може би смяташе тези усмивки, както и някогашното странно кимане, за лицеви спазми, които видният композитор не може да овладее. И все пак, щом я зърнеше, в главата му неизменно отекваше същият въпрос: „На кого принадлежи изкуството?“.

Изкуството принадлежи на всички и на никого. Изкуството принадлежи на всички времена и на никое време. Изкуството принадлежи на тези, които го създават, и на тези, които му се наслаждават. Изкуството принадлежи на народа и Партията не повече, отколкото някога е принадлежало на аристокрацията и меценатите. Изкуството е шепотът на историята, който звучи по-силно от пума на времето. Изкуството не съществува заради самото изкуство - то съществува заради хората. Но кои хора и кой ги определя? Той винаги смяташе своето творчество за антиаристократично. Пишеше ли музика, както твърдяха неговите противници, за буржоазния космополитен елит? Не. Пишеше ли музика, както изискваха неговите противници, за уморения донбаски миньор, който се нуждае от ободряваща песен след тежката смяна? Не, той пишеше за всекиш и за никого. Пишеше за онези, които най-добре оценяват неговата музика, независимо от социалния произход. Създаваше музика за ушите, които могат да чуят.

И следователно знаеше, че всички истински определения за изкуството са косвени, а всички неверни определения за изкуството му приписват конкретна функция. Някакъв кранист написа песен и му я изпрати. Той отговори: „Вие имате толкова прекрасна професия.

Строите сгради, които са толкова нужни. Моят съвет към вас е да продължавате тази полезна работа“. Направи го не защото смяташе, че един кранист не е способен да напише песен, а защото този конкретен кандидат-композитор проявяваше точно толкова талант, колкото би проявил той самият, ако го сложеха в кабината на крана да дърпа лостовете. И се надяваше, че ако в старата епоха някой дворянин му бе изпратил композиция със същите качества, е щял да има куража да отговори: „Ваше височество, вие имате толкова доблестна и отговорна задача - от една страна, да поддържате достойнството на аристокрацията, а от друга, да се грижите за добруването на онези, които се трудят във вашите имения. Моят съвет към вас е да продължавате тази полезна работа“.

Сталин обичаше Бетовен. Така казваше самият той и това повтаряха мнозина музиканти. Сталин обичаше

Бетовен, защото бил истински революционер и защо-то се възвисявал като планина. Сталин обичаше всичко възвишено и затова обичаше Бетовен.

Повръщаше му се, когато чуеше хората да говорят така.

Но имаше и логично следствие от обичта на Сталин към Бетовен. Германецът бе живял, разбира се, в буржоазни, капиталистически времена; така че неговата солидарност е пролетариите и желанието му да ги види как отхвърлят ярема на робството възникваше от дореволюционно политическо съзнание. Той бе предшественик. Но сега, когато мечтаната революция се бе състояла, когато бе построено най-напредналото общество на Земята, когато Утопията, Райската градина и Обетованата земя се обединиха в едно, се очакваше логичният резултат - Червен Бетовен.

Откъдето и да се бе пръкнала тази нелепа идея -може би, подобно на много други, бе изхвръкнала напълно оформена от челото на самия Велик вожд и кормчия, - тя трябваше да намери своето изпълнение, след като вече бе огласена. Къде е Червения Бетовен? И се започна национално издирване, несравнимо с нищо друго, откакто Ирод е търсил младенеца Исус.