Джулиан Барнс - Шумът на времето

Преди всичко, моля Ви да приемете моята сърдечна благодарност за разговора, който проведохме вчера. Вашата подкрепа означава много за мен, тъй като предстоящото пътуване до Америка ме тревожеше силно. Не мога да не се гордея с оказаното ми доверие; ще изпълня дълга си. Да се говори от името на нашия велик съветски народ в защита на мира е голяма чест за мен. Здравословното ми неразположение не може да бъде пречка за изпълнението на толкова отговорна задача.

Подписа се, без да вярва, че Великият вожд и кормчия ще го прочете лично. Може би щяха да му предадат съдържанието, а после писмото щеше да изчезне в някоя архивна папка. Можеше да остане там в продължение на десетилетия, поколения или 200 000 000 000 години; а след това някой да го прочете и да се зачуди какво точно е мислил авторът - ако изобщо е мислил.

В един идеален свят младият човек не бива да бъде ироничен. На тази възраст иронията възпира растежа, съсухря въображението. Най-добре е да започнеш живота си с ведра и открита нагласа, да вярваш в другите, да бъдеш оптимистичен и откровен с всеки за всичко.

А после, когато започнеш по-добре да разбираш нещата и хората, да развиеш усет за ирония. Естественото развитие на човешкия живот е от оптимизъм към песимизъм; а чувството за ирония помага да усмириш песимизма, да създадеш равновесие и хармония.

Но светът не бе идеален и затова иронията израстваше по внезапни и странни начини. За една нощ, като гъба; катастрофално като рак.

Сарказмът е опасен за своя потребител, той лесно се разпознава като език на саботьорите и вредителите. Но иронията може понякога - поне така се надяваше той - да ти помогне да съхраниш най-скъпото си, дори и когато шумът на времето става тъй мощен, че разтърсва стъклата. Кое беше скъпо за него? Музиката, семейството, любовта. Любовта, семейството, музиката. Редът на важност можеше да се променя. Способна ли бе иронията да защити музиката му? Да, до-колкото музиката оставаше таен език, позволяващ ти да пренесеш контрабандно едно или друго покрай дебнещите уши. Но тя не можеше да съществува само като шифър: понякога ти се искаше до болка да кажеш нещата открито. Можеше ли иронията да предпази децата му? В училище принудиха десетгодишния Максим публично да охули баща си в час по музика. При такива обстоятелства с какво можеше да помогне иронията на Галя и Максим?

Колкото до любовта - не неговите лични, неловки, смутени, заекващи и досадни прояви на обич, а любовта като цяло, - той винаги бе вярвал, че тя, като природна сила, е неразрушима; и че когато е застрашена, може да бъде опазена, покрита, обвита в ирония. Ала вече започваше да се съмнява. Тиранията бе станала толкова опитна в унищожението - тогава защо да не унищожи и любовта, било то умишлено или не? Тиранията изискваше да обичаш Партията, Държавата, Великия вожд и кормчия, Народа. Но индивидуалната любов - буржоазна и отцепническа - отклоняваше човека от всички други велики, благородни, безсмислени и натрапени видове „обич“. А в днешно време хората винаги бяха под заплаха да се превърнат в нещо по-дребно от себе си. Ако ги тероризираш достатъчно, те се преобразяват, смаляват и опростяват до елементарен стремеж за оцеляване. Затова той често изпитваше не просто тревога, а ужасен страх - страха, че настават последните дни на любовта.

Когато сечеш дърва, хвърчат трески: така обичаха да казват строителите на социализма. Ами ако накрая отпуснеш брадвата и откриеш, че си превърнал в трески цялата гора?

В разгара на войната той написа „Шест песни по стихове на английски поети“ - едно от произведенията, забранени от Държавната комисия по репертоара, а след това реабилитирани лично от Сталин. Петата песен бе по Сонет 66 на Шекспир: „Зова смъртта, на този свят съм сит...“ Както всички руснаци той обичаше Шекспир и го познаваше добре от преводите на Пас-тернак. Когато Пастернак четеше на сцена Сонет 66, публиката нетърпеливо изчакваше първите осем стиха, жадувайки за деветия:

И творчеството с вързана уста.

И в този момент те се присъединяваха - някои едва доловимо, други шепнешком, най-смелите гръмогласно, но всички оспорваха този стих, всички отказваха да бъдат с вързана уста.

Да, той обичаше Шекспир; преди войната бе написал музиката за постановка на „Хамлет“. Кой можеше да се съмнява, че Шекспир дълбоко разбира човешката душа и човешката участ? Имаше ли по-ярка картина на рухналите човешки илюзии от „Крал Лир“? Не, това не бе съвсем точно: не рухнали, защото тази дума предполага една-единствена голяма криза. Човешките илюзии по-скоро се разпадат, пресъхват. Това е дълъг и изморителен процес, като зъбобол, проникващ дълбоко в душата. Но зъбът може да се извади и да изчезне. Илюзиите обаче, дори и когато са мъртви, продължават да гният зловонно в нас. Не можем да избягаме от техния вкус и мирис. Носим ги е нас през цялото време. Така беше и е него.