Джулиан Барнс - Шумът на времето

Как можеше да не обича Шекспир? Шекспир в края

на краищата бе обичал музиката. Пиесите му бяха пълни е нея, дори и трагедиите. Онзи момент, когато Лир се събужда от лудостта под звуците на музика... И онзи момент от „Венецианският търговец“, където Шекспир казва, че човек, който не обича музиката, не е надежден; че такъв човек е способен на най-долни дела, дори на убийство или предателство. Така че, разбира се, тираните мразеха музиката, но упорито се преструваха, че я обичат. А поезията мразеха още повече. Искаше му се да е бил на онова четене на ленинградски поети, когато Ахматова излязла на сцената и цялата публика инстинктивно станала на крака да я аплодира. Жест, който накарал Сталин яростно да попита: „Кой организира ставането?“. Но дори повече от поезията тираните мразеха и се бояха от театъра. Шекспир вдигаше огледало пред човешката същност, а кой би понесъл да види собственото си отражение? Затова „Хамлет“ бе забранен задълго; Сталин ненавиждаше пиесата почти толкова, колкото ненавиждаше „Макбет“.

И все пак, макар да бе несравним в изобразяването на тирани, газещи до коляно в кръв, Шекспир си оставаше малко наивен. Защото неговите чудовища имаха съмнения, кошмари, угризения на съвестта, чувство за вина. Те виждаха как пред тях се изправят духовете на онези, които са убили. Но в истинския живот, под истинския терор, за каква гузна съвест можеше да се говори? За какви кошмари? Всичко това беше сантименталност, фалшив оптимизъм, надежда, че светът ще бъде какъвто желаем да бъде, а не какъвто е в действителност. Онези, които сечаха дърва и разпръскваха трески, които пушеха „Беломор“ зад бюрата си в Големия дом, които подписваха заповедите и водеха телефонните разговори, които закриваха едно или друго досие, а заедно е него и човешки живот - колко от тях сънуваха кошмари или виждаха как духовете на мъртвите идват да ги упрекнат?

Илф и Петров бяха написали: „Не е достатъчно да обичаш съветската власт Тя трябва да те обича“. Самият той никога нямаше да бъде обичан от съветската власт Произлизаше от неправилна среда - либералната интелигенция на този съмнителен град, Санкт Ле-нинсбург. Пролетарската чистокръвност беше толкова важна за руснаците, колкото арийската за нацистите. Освен това той притежаваше суетата, или глупостта, да забелязва и помни, че казаното от Партията вчера често е в пряко противоречие с казаното от нея днес. Искаше да го оставят на мира с музиката, семейството и приятелите му - най-простото желание на света, ала категорично неизпълнимо. Те искаха да го проектират както всички останали. Искаха от него да се прероди като робите, копаещи Беломорканал. Искаха „оптимистичен Шостакович“. Дори ако светът е затънал до гуша в кръв и мръсотия, от теб се очаква да запазиш усмивката на лицето си. Ала природата на твореца е точно такава - да бъде песимист и невротик. Затова искаха да не бъдеш творец. Но вече имаха толкова много творци, които не бяха творци! Както се бе изразил Че-хов, „когато ти поднесат кафе, недей да търсиш бира в него“.

Освен това той не притежаваше нито едно от необходимите политически умения: липсваше му желанието да лиже гумени ботуши; не знаеше кога да заш-ворничи против невинните, кога да предава приятели. За тия неща трябваше някой като Хренников. Тихон Николаевич Хренников - композитор е душа на кариерист. Хренников имаше посредствен музикален слух, но несравним усет, когато станеше дума за власт. Говореше се, че бил подбран лично от Сталин, който имаше инстинкт за подобни назначения. Рибарят вижда рибаря отдалече, както гласеше поговорката. Хренников имаше сравнително подходящ произход - беше от семейство на конетършвци. Смяташе за естествено да приема заповеди - както и уроци по композиране - от онези е магарешките уши. Нападаше творците, надарени е повече талант и оригиналност от него, още от средата на трийсетте години, но когато Сталин го назначи за първи секретар на Съюза на съветските композитори през 1948 г., неговата власт стана официална. Той водеше атаката срещу формалистите и безродните космополити, използвайки цялата онази терминология, от която кървят ушите. Рухваха кариери, забраняваха се творби, разпадаха се семейства...

Но нямаше как да не се възхитиш на усета му за власт; в това отношение не отстъпваше никому. В магазините лепяха табели, съветващи хората как да се държат: КУПУВАЧИ И ПРОДАВАЧИ, БЪДЕТЕ УЧТИВИ ЕДНИ КЪМ ДРУГИ. Продавачът винаги беше по-важен от купувачите - те бяха много, а той само един. По същия начин имаше много композитори, но само един първи секретар. Към колегите си Хренников се държеше като продавач, който никога не е чел табелите. Той направи малката си власт абсолютна: отнемаше им едно, възна-