Джулиан Барнс - Шумът на времето

ШОСТАКОВИЧ, СКОЧИ ПРЕЗ ПРОЗОРЕЦА!

Имаше дори предложение около сградата, където бяха настанени руските делегати, да се опънат предпазни мрежи, та да могат, ако поискат, да се хвърлят към свободата. Към края на конгреса той знаеше, че изкушението е налице - но ако скочеше, щеше да е така, че да не падне върху мрежата.

Не, това не бе вярно; самозалъгваше се. Не би се хвърлил на тротоара по простата причина, че нямаше да скочи. Колко пъти през годините бе заплашвал, че ще се самоубие? Безброй. И колко пъти опита наистина? Нито веднъж. Не че не си го мислеше. В онези моменти наистина се стремеше към самоубийство, до-колкото е възможно, без да извършиш самия акт. Един-два пъти дори си купи хапчета, които да свършат работата, но така и не успя да запази в тайна този факт и след дълги сълзливи спорове хапчетата биваха конфискувани. Беше плашил майка си със самоубийство, после Таня, след това Нита. Всичко беше съвсем ис-крено... и пълна детинщина.

Таня се присмиваше на неговите заплахи; майка му и Нита ги вземаха на сериозно. Когато се върна, смазан от унижението на конгреса на композиторите, той намери опора в Нита. Спаси го не просто нейната морална сила, а и разбирането какво точно върши. Този път той не заплашваше със самоубийство Таня, Нита или майка си; заплашваше Властта. Казваше на Съюза на композиторите, на котките, които си точеха ноктите върху душата му, на Тихон Николаевич Хренников и на самия Сталин: Вижте докъде ме докарахте, скоро моята смърт ще тежи на съвестта ви. Но разбираше, че това е празна заплаха, а отговорът на Властта едва ли се нуждаеше от изричане. Той би бил такъв: Добре, давай, тогава ще разкажем на света твоята история. Историята как си затънал до гуша в убийствения заговор на Тухачевски, как в продължение на десетилетия коварно си подкопавал съветската музика, как си поква-рявал младите композитори, как си се борил да възстановиш капитализма в СССР и си бил водеща фигура в заговора на музиковедите, който скоро ще бъде разкрит пред света. Всичко това ще стане ясно от предсмъртното ти писмо. Именно затова не можеше да се самоубие - защото тогава те щяха да откраднат историята му и да я пренапишат. Макар и само по своя безнадежден, истеричен начин, той се нуждаеше от някаква власт над живота си.

Причината за неговия морален позор бе един мъж на име Набоков. Николай Набоков. Композитор без големи претенции, напуснал Русия през трийсетте години и намерил родина в Америка. Макиавели казваше, че никога не бива да се доверяваш на изгнаник. Този беглец вероятно работеше за ЦРУ Не че от това на него му ставаше по-леко.

На първата публична среща в „Уолдорф Астория“

Набоков седеше на първия ред, точно срещу него -толкова близо, че коленете им почти се докосваха. Този нагло фамилиарен руснак с добре скроено американско сако от туид и лъснала от брилянтин коса изтъкна, че заседателната зала, в която се намират, се нарича Perroquet Room. Обясни, че perroquet означава „папагал“. Преведе думата на руски и се подсмихна, сякаш иронията трябваше да е очевидна за всички. Лекотата, с която той се бе настанил на първия ред, подсказваше, че наистина е на заплата към американските служби. Това още повече изнерви Дмитрий Дмитриевич. Кога-то се опитваше да запали цигара, той драсваше клечка кибрит; или пък се разсейваше и оставяше цигарата да изгасне. И всеки път изгнаникът с туидено сако щракваше самодоволно запалката си под носа му, сякаш искаше да каже: Скочиш ли през прозореца, можеш да имаш хубава лъскава запалка като моята.

Всеки човек с капчица политически усет би бил наясно, че той не е написал речите си - кратката в петък и много по-дългата в събота. Връчиха му ги предварително със заръка да се подготви. Естествено, той не го направи. Ако им хрумнеше да го смъмрят, щеше да изтъкне, че е композитор, а не оратор. Прочете речта в петък с бързо, безизразно мънкане, подсилвайки впечатлението, че не е запознат с текста. Прегазваше препинателните знаци, сякаш изобщо не съществуваха, без да спира нито за ефект, нито заради реакциите на публиката. Това няма абсолютно нищо общо с мен, заявяваше поведението му. И докато един преводач четеше английската версия, той избягваше погледа на мистър Николай Набоков и не запали цигара от страх, че може да изгасне.

Речта на другия ден бе по-различна. Той усети нейната дължина и тежест в ръката си и тогава, без предварителен знак към загрижените за неговото благополучие, просто прочете първата страница и седна, оставяйки пълния текст на преводача. Докато вървеше английският превод, той следеше руския оригинал, любопитен да открие собствените си банални мнения за музиката, мира и заплахите към едното и другото. Започна е атаки срешу враговете на мирното съвместно съществуване и агресивните действия на група мили-таристи и подпалвачи на омраза, устремени към трета световна война. Обвини конкретно американското правителство за изграждането на военни бази на хиляди километри от страната, за провокативното погазване на международните задължения и договори, както и за разработката на нови видове оръжия за масово унищожение. Тази проява на груба неучтивост получи солидна доза аплодисменти.