Джулиан Барнс - Шумът на времето

Още нещо добро в пътуването до Ню Йорк: фракът му пожъна голям успех. Стоеше му много добре.

Докато самолетът се снижаваше към Рейкявик, той се запита дали да не повика стюардесата и да поиска инхалатор с бензедрин. Но вече едва ли имаше значение. Предполагаше, че макар и малко вероятно, не е изключено Набоков по някакъв свой сложен начин да е съчувствал на положението му, да се е опитвал да обясни на другите делегати истинската същност на този публичен маскарад. Но в такъв случай той беше или платен провокатор, или политически идиот. За да докаже липсата на индивидуална свобода под слънцето на Сталиновата конституция, Набоков охотно жертваше един отделен живот. Защото правеше точно това: Ако не искаш да скочиш през прозореца, то защо да не пъхнеш глава в тази примка, която изплетох за теб?

Защо да не кажеш истината и да умреш?

Един от демонстрантите пред „Уолдорф Астория“ носеше плакат с текст:

ШОСТАКОВИЧ, РАЗБИРАМЕ ТЕ!

Колко малко разбираха те, дори онези като Набоков, живели известно време под съветска власт И колко самодоволно се завръщаха в своите уютни американски апартаменти, щастливи от днешните си усилия в името на добродетелите, свободата и световния мир. Те нямаха нито познания, нито въображение, тези мили западни човеколюбци. Идваха в Русия на нетърпеливи групички, въоръжени е ваучери за обеди и вечери, всеки един от тях одобрен от съветската държава, всеки бързащ да се срещне е „истински руснаци“ и да разбере „как се чувстват и в какво вярват в действителност“. А това бе последното, което някой би им казал, защото не трябваше да си параноик, за да знаещ че всяка групичка си има информатор, а и екскурзоводите също пишат най-прилежни доклади. Една такава групичка се срещна е Ахматова и Зошченко. Това бе още един от триковете на Сталин. Чули сте, че някои от нашите творци са преследвани? Ни най-малко, това е само пропаганда на вашето правителство. Искате да се срещнете е Ахматова и Зошченко? Вижте, ето ги - питаите каквото желаете.

И тази групичка западни човеколюбци, изпаднала в телешки възторг от Сталин, не се сети за нищо по-умно от това да попита Ахматова какво мисли за забележките на председателя Жданов и резолюцията на 1ДК против нея. Жданов бе казал, че Ахматова трови съзнанието на съветската младеж е прогнилия и зловонен дух на своята поезия. Ахматова стана на крака и отговори, че смята както думите на председателя Жданов, така и резолюцията на Централния комитет за напълно правилни. И тези загрижени посетители си заминаха, стискайки ваучерите за храна и повтаряйки помежду си, че западният възглед за Съветска Русия е злобна измислица; че творците не само се радват на добро отношение, но и имат правото да водят конструктивни критични спорове е най-високите етажи на властта. Което доказва колко повече се ценят изкуствата в Русия, откол-кото в собствените им упадъчни държави.

Но по-силно го възмущаваха прочутите западни ху-манитаристи, които идваха в Русия и обясняваха на нейните граждани, че живеят в рая. Малро, който възхваляваше Беломорканал, без изобщо да споменава, че неговите строители са работили до смърт Фойхгван-гер, които се умилкваше на Сталин и „разбираше“, че показните процеси са необходима част от развитието на демокрацията. Певеца Робсън, възхваляващ гръмогласно политическите убийства. Ромеи Ролан и Бър-нард Шоу, които го отвращаваха още повече, понеже имаха наглостта да се възхищават на музиката му, пренебрегвайки в същото време отношението на Властта към него и всички други хора на изкуството. Той бе отказал да се срещне с Ролан, престори се на болен. Но Шоу беше още по-лош. „Глад в Русия ли? - риторично попита той. - Глупости, там ме хранеха както навсякъде по света.“ И пак той каза: „Няма да ме уплашите с думата диктатор“. Лековерният глупак раболепно се завъртя около Сталин и не видя нищо. Макар че защо наистина трябваше да се бои от един диктатор? В Англия не бяха имали такъв от времето на Кромуел. Принудиха го да изпрати на Шоу нотния ръкопис на своята Седма симфония. Би трябвало да прибави към подписа си върху заглавната страница и броя на селяните, умрели от глад, докато драматургът е плюскал в Москва.

А имаше и такива, които разбират малко по-добре, които те подкрепят и все пак са разочаровани от теб.

Те не схващаха един прост факт за Съветския съюз: че тук е невъзможно да кажеш истината и да оцелееш. Въобразяваха си, че знаят как действа Властта, и искаха да се бориш е нея, както вярваха, че ще направят на твое място. С други думи, искаха кръвта ти. Искаха чрез мъченици да докажат жестокостта на режима. Но мъченикът трябва да бъдеш ти, не те. И колко мъченици ще са нужни, за да се докаже, че режимът е наистина пагубен и чудовищен? Все повече и повече. Те искаха творецът да бъде гладиатор, който влиза в публична схватка е дивите зверове и кръвта му обагря пясъка. Това искаха: „Всеобща смърт, сериозно“, по думите на Пастернак. Е, той щеше да се опита да разочарова подобни идеалисти колкото се може по-дълго.