Джулиан Барнс - Шумът на времето

А после, след една година в немилост, дойде неговият Втори разговор с Властта. „Гръмотевицата идва от небето, а не от бунището“, както е казал поетът На 16 март 1949 г. той седеше у дома с Нита и композитора Левитин, когато телефонът иззвъня. Вдигна го, вслуша се, сбърчи вежди и се обърна към другите двама. - Ще се обади Сталин.

Нита веднага изтича в съседната стая и вдигна слушалката на деривата.

- Дмитрий Дмитриевич - започна гласът на Властта, - как сте?

- Благодаря, Йосиф Висарионович, всичко е наред. Само понякога имам стомашни болки.

- Съжалявам да го чуя. Ще ви намерим лекар.

- Не, благодаря. Нямам нужда от нищо. Имам всичко необходимо.

- Това е добре.

Настана кратко мълчание. После гласът със силен грузински акцент - гласът на един милион радиоапарати и високоговорители - го попита дали знае за предстоящия културен и научен Конгрес за световен мир в Ню Йорк. Той каза, че знае.

- А какво мислите за него?

- Мисля, Йосиф Висарионович, че мирът винаги е по-добър от войната.

- Добре. Значи ще се радвате да присъствате като един от нашите делегати.

- Не, за жалост, не мога.

- Не можете ли?

- Другарят Молотов вече ме попита. Казах му, че здравето ми не позволява.

- Тогава, както казах, ще пратим лекар да ви излекува.

- Не е само това. В самолет ми прилошава. Не мога да летя.

- Това няма да е проблем. Лекарят ще ви предпише хапчета.

- Много любезно от ваша страна.

- Значи ще отидете?

Той замълча. Част от него осъзнаваше, че и най-дребната погрешна сричка може да го запрати в трудов лагер, а една друга част, за негова изненада, беше отвъд страха.

- Не, аз наистина не мога да отида, Йосиф Висари-онович. По друга причина.

-Да?

- Нямам фрак. Не мога да свиря на обществени места без фрак. И, за съжаление, не мога да си позволя такава покупка.

- Това едва ли е моя работа, Дмитрий Дмитриевич, но съм сигурен, че шивашката работилница към администрацията на Централния комитет ще може да ви ушие каквото пожелаете.

- Благодаря. Но се боя, че има и друга причина.

- Която също ще ми кажете.

Да, имаше шанс - имаше някакъв минимален шанс Сталин да не знае.

- Разбирате ли, истината е, че аз съм в много трудно положение. Там, в Америка, често свирят моята музика, а тук тя не се изпълнява. Ще ме питат за това. Как да се държа в подобна ситуация?

- Как тъй музиката ви да не се изпълнява, Дмитрий Дмитриевич?

- Забранена е. Както и музиката на много мои колеги от Съюза на композиторите.

- Забранена ли? Кой я е забранил?

- Държавната комисия по репертоара. От четири-найсети февруари миналата година. Има дълъг списък е творби, които не бива да се изпълняват. В резултат на това, както и сам разбирате, Йосиф Висарионович, организаторите на концерти избягват да включват в програмата каквито и да било мои творби. А музикантите се боят да ги свирят. На практика съм в черния списък. Както и други мои колеги.

- А кой е дал такова нареждане?

- Трябва да е бил някой от ръководните другари.

-Не - отговори гласът на Властта. - Не сме давали такова нареждане.

Той остави Властта да разсъждава по въпроса и тя наистина се замисли.

- Не, не сме давали такова нареждане. Това е грешка. Грешката ще бъде поправена. Нито една от творбите ви не е била забранена. Всички могат да се изпълняват свободно. Винаги е било така. Ще трябва официално да порицаем някого.

Няколко дни по-късно заедно е други композитори той получи копие от оригиналната забранителна заповед. Към горния край е телбод бе закрепен документ, обявяващ постановлението за незаконно и порицаващ Държавната комисия по репертоара за това, че го е издала. Корекцията бе подписана: „Председател на Съвета на министрите на СССР, Й. Сталин“.

И тъй, той замина за Ню Йорк.

В съзнанието му грубостта и тиранията бяха тясно свързани. Той не бе пропуснал да забележи, че когато диктувал политическото си завещание и обсъждал евентуалните си наследници, Ленин изтъкнал като основен недостатък на Сталин неговата „грубост“. И в собствения си свят мразеше да вижда диригенти, описвани е възхищение като „диктатори“. Да се държиш грубо е оркестрант, който полага всички усилия, беше позорно. А тези тирани, тези императори на палката, се наслаждаваха на такава терминология - сякаш оркестърът можеше да свири добре само ако бъде подлаган на насмешки и унижения.

Тосканини беше най-лошият. Той никога не го бе виждал в действие; познаваше го само от плочите. Но всичко бе сбъркано - темпото, духът, нюансите... Тосканини кълцаше музиката на кайма и после я заливаше е отвратителен сос. Това много го ядосваше. Веднъж „маестрото“ му изпрати запис на неговата Седма симфония. Той отговори е писмо, изтъквайки мношто грешки на видния диригент. Не знаеше дали Тосканини е получил писмото и ако е така, дали го е разбрал. Може би бе приел, че вътре трябва да има само похвали, защото скоро след това до Москва стигна славната новина, че той, Дмитрий Дмитриевич Шостакович, е избран за почетен член на дружество „Тосканини“! И не след дълго започна да получава като подарък грамофонни плочи - все от концерти на великия диригент робовладелец. Никога не ги слушаше, разбира се, но ги прибираше за бъдещи подаръци. Не на приятели, а на някои познати, за които знаеше предварително, че ще се развълнуват.