Джулиан Барнс - Шумът на времето

Не беше само въпрос на самолюбие; нито пък само на музика. Подобни диригенти крещяха и ругаеха оркестрите, правеха сцени, заплашваха да уволнят първия кларинет за някое едва доловимо забавяне. И оркестърът, принуден да се примири с това, отвръщаше на удара, разказвайки разни истории зад гърба на диригента - истории, които го представяха като „твърд характер“. После започваха да вярват в каквото вярваше и самият император на палката: че свирят добре само под камшика. Сгушваха се в мазохистично стадо, от време на време си подмятаха по някоя иронична забележка, но всъщност се възхищаваха на своя водач за неговото благородство, идеализъм и целенасоче-ност, за способността му да вижда по-нашироко от онези, които просто седят зад бюрата и драскат. Макар че от време на време му се налага да бъде суров, маест-рото е велик водач, който трябва да бъде следван. Е, кой би отрекъл сега, че оркестърът е микрокосмос на обществото?

Затова, когато някой такъв диригент, недоволен от партитурата пред себе си, изтъкваше въображаема грешка или дефект, той винаги даваше любезния ритуален отговор, отработен отдавна.

Често си представяше следния разговор:

Властта: „Вижте, ние направихме Революцията!“. Гражданин Втори обой: „Да, това е прекрасна революция, разбира се. И голям напредък в сравнение е онова, което беше преди. Наистина е огромно постижение. Но аз просто се питам от време на време... Може и да греша, разбира се, но беше ли абсолютно необходимо да се разстрелват всички тези инженери, генерали, учени, музиковеди? Да се изпращат милиони в лагерите, да се използва робски труд до смърт, да се вдъхва ужас у всекиш, да се изтръгват неверни показания в името на Революцията? Да се създаде система, в която дори и по периферията стотици хора чакат всяка нощ да бъдат измъкнати от леглата си и отведени в Големия дом или на „Лубянка“, да бъдат измъчвани и заставяни да подписват пълни измислици, а след това застрелвани в тила? Просто питах, нали разбирате“. Властта: „Да, да, разбирам вашите доводи. Сигурен съм, че сте прав. Но да оставим това засега. Ще извършим тази промяна на следващия етап“.

От известно време той винаги вдигаше един и същ тост за Нова година. През триста шейсет и четири дни от годината страната бе длъжна да слуша всекидневните безумни твърдения на Властта, че всичко е прекрасно в най-добрия от възможните светове, че Земният рай е създаден или ще бъде създаден съвсем скоро, когато бъдат отсечени още малко дървета и отхвръкнат още милион трески, и още неколкостотин хиляди саботьори бъдат разстреляни. Тогава ще дойдат по-щастливи времена - ако вече не са дошли. А на триста шейсет и петия ден той вдигаше чашата си и изричаше най-търже ствено:

- Да пием за това да не става по-добре.

Разбира се, Русия бе виждала тирани и преди; тъкмо затова иронията намираше тук плодотворна почва. Както се казваше, „Русия е родината на слоновете“. Русия беше измислила всичко, защото... ами първо, за-щото това беше Русия, където заблудите са нещо нормално; и второ, защото вече беше Съветска Русия, най-напредналата страна в човешката история, където е нормално нещата да се откриват най-напред. Така че, когато Форд Мотър Къмпани престана да произвежда своя Форд модел А, съветските власти закупиха целия завод производител - и ето че на бял свят изникваше автентичен двайсетместен автобус или камионетка по съветски проект! Същото беше и е фабриките за трактори: американска производствена линия, внесена от Америка, сглобена от американски експерти, изведнъж започваше да произвежда съветски трактори. Или пък копираш фотоапарат „Лайка“ и той се преражда като ФЕД, кръстен на Феликс Дзержински и поради това още по-съветски. Кой казва, че епохата на чудесата е отминала? И всичко се правеше е думи, чиято преобразуваща мощ беше наистина революционна. Например френските франзели. Всички ги знаеха под това име и ги наричаха така от години. Но един ден френските франзели изчезнаха от магазините. Вместо тях се появи „градски хляб“ - точно същият, разбира се, но вече патриотичен продукт на съветския град. Когато стана невъзможно да се говори истината -защото това водеше до мигновена смърт, - тя трябваше да бъде прикрита. В еврейската народна музика отчаянието е маскирано като танц. И тъй, прикритие на истината стана иронията. Защото ухото на тиранина рядко е настроено да я чува. Предишното поколение -онези стари болшевики, извършили Революцията - не бяха разбрали това и отчасти по тази причина мнозина от тях загинаха. Неговото поколение схвана нещата по-инстинктивно. И тъй, в деня, след като се съгласи да замине за Ню Йорк, той написа следното писмо: Уважаеми Йосиф Висарионович,