Джулиан Барнс - Шумът на времето

И все пак понякога пакостите бяха прекалени. Веднъж Максим разигра велосипедна злополука - престори се, че е пострадал зле и май дори, че губи съзнание, но като видя колко разстроени са родителите му, скочи на крака и избухна в смях. В такива случаи той казваше на сина си (защото обикновено виновникът беше той): „Моля те, ела в кабинета ми. Трябва да си поговорим сериозно“. Дори само тези думи причиняваха болка на момчето. В кабинета си той караше Максим да опише на хартия какво е направил, после да обещае, че никога вече няма да прави така, и накрая да сложи подпис и дата на декларацията. Ако повтореше прегрешението, той го поканваше в кабинета си, вадеше от бюрото писменото обещание и го караше да го прочете на глас. Но момчето обикновено се засрамваше толкова, че наказанието сякаш се стоварваше върху баща му.

Най-хубавите му спомени от военновременното изгнание бяха прости: как той и Галя си играят с новородени прасенца, опитвайки се да удържат грухтящите мъхести телца; или как Максим разиграва коронната си роля на български милиционер, клекнал да си завърже обувките. През лятото отсядаха в едно бивше имение в Иваново, където Птицеферма номер 69 беше превърната във временен Дом на композиторите. Там написа своята Осма симфония върху бюро от парче шперплат, заковано за вътрешната стена на преобо-руцвания кокошарник. Той винаги можеше да работи независимо от хаоса и неудобствата. Това бе неговото спасение. Другите се разсейваха от звуците на нормалния живот. Прокофиев яростно би прогонил Максим и Галя, ако се държаха като нормални деца някъде близо до кабинета му; той обаче бе неподвластен на шума. Дразнеше го единствено кучешкият лай - този настоятелен, истеричен звук се врязваше право в музиката, която чуваше в главата си. Ето защо предпочиташе котките. Те на драго сърце го оставяха да композира.

Онези, които не го познаваха и следяха музиката само от разстояние, може би предполагаха, че травмата от 1936 г. вече е някъде далече в миналото. Той бе допуснал голям грях, създавайки „Лейди Макбет от Мценска околия“, и Властта го порица заслужено. В знак на покаяние той написа отговор на истински съветски творец след заслужената критика. После, през Великата отечествена война, написа Седмата симфония, чието антифашистко послание отекна по целия свят И така получи опрощение.

Но онези, които разбраха как действа религията - а следователно и Властта, - не се залъгваха. Грешникът можеше и да е бил реабилитиран, но това не означаваше, че самият грях е заличен от лицето на Земята; нищо подобно. Щом най-известният композитор в страната можеше да изпадне в заблуда, то колко коварна трябваше да е тази заблуда и колко опасна за другите? Затова грехът трябваше да бъде наименован и заклеймен, е непрестанни предупреждения за неговите последици. С други думи, „Дандания вместо музика“ се превърна в учебен текст и стана част от курса по история на музиката в консерваториите.

А и не можеше да се позволи на главния грешник да продължи по пътя си без надзор. Онези специалисти по теолингвистика, които бяха проучили всяка фраза от статията в „Правда“ с необходимото старание, със сигурност бяха забелязали намека за филмова музика. Сталин бе оценил много високо музиката на Дмитрий Дмитриевич за филмовата трилогия „Максим“; за Жданов пък се говореше, че всяка сутрин свирел на пиано пред жена си „Песен за насрещния план“. Хората на най-високо ниво смятаха, че Дмитрий Дмитриевич Шостакович не е загубена кауза и ако бъде насочван правилно , умее да пише ясна, реалистична музика. Изкуството принадлежи на народа, като бе постановил Ленин; а киното беше далеч по-полезно и ценно за съветския народ, отколкото операта. И тъй, сега Дмитрий Дмитриевич следваше правилната посока, в резултат на което през 1940 г. получи ,Дервено знаме на труда“ като конкретна награда за филмовата му зика. Ако продължаваше да върви по правилния път, това със сигурност щеше да се окаже първата от редица такива почести.

На 5 януари 1948 г. - дванайсет години след недовършеното посещение на „Лейди Макбет от Мценска околия“ - Сталин и неговото обкръжение отново бяха в Болшой театър, този път за „Великата дружба“ на Вано Мурадели. Композиторът, който беше и председател на Съветския музикален фонд, се гордееше, че пише музика, която е мелодична, патриотична и изпълнена със социалистически реализъм. Неговата опера, поръчана в чест на трийсетгодишнината на Октомврийската революция и насърчавана най-щедро, вече два месеца се радваше на огромен успех. Тя разказваше за утвърждаването на комунистическата власт в Северен Кавказ през Гражданската война. Мурадели беше грузинец и познаваше историята; за негово нещастие, Сталин също беше грузинец и я познаваше по-добре. Мурадели бе представил как грузинците и осетинците въстават срещу Червената армия, докато Сталин - не на последно място защото майка му бе осетинка - знаеше, че всъщност през 1918-1920 г. грузинците и осетинците са подали ръце на руските болшевики, за да се борят в защита на Революцията. Не те, а чеченците и ингушите бяха попречили със своята контрареволюционна дейност да се изкове Великата дружба между множеството народи на бъдещия Съветски съюз.