Фредрик Бакман - Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг

— Какво се е случило там, дядо?

Дядо примигва няколко пъти, облегнал глава на ключицата на момчето.

— О… този път… мисля, че той е… той е затворен. Дъждът го отнесе, когато баба ти умря. Твърде е опасно да мислим за него, Ноаноа.

— Накъде е водил?

— Това беше пряк път. Прибирах се бързо, когато тръгнех по него сутрин. Просто се събуждах и вече си бях у дома — промърморва дядо и се почуква по челото.

Момчето смята да попита още нещо, но дядо успява да го спре:

— Разкажи ми още за училище, Ноаноа.

Ноа свива рамене.

— Смятаме твърде малко и пишем твърде много.

— Винаги е така. Училищата друго не знаят.

— И не ми харесват уроците по музика. Татко опитва да ме научи да свиря на китара, но аз не мога.

— Не се безпокой. Хората като нас притежават друг вид музика, Ноаноа.

— И постоянно трябва да пишем есета! Веднъж учителката искаше да напишем какъв според нас е смисълът на живота.

— Ти какво написа?

— „Компанията“.

Дядо затваря очи.

— Това е най-добрият отговор, който съм чувал.

— Учителката каза, че трябва да напиша нещо по-дълго.

— И ти какво направи?

— Написах: „Компанията. И сладоледът“.

Дядо дълго размишлява над това. Накрая пита:

— Кой вид сладолед?

Ноа се усмихва. Хубаво е да те разбират.

С момичето стоят на един път и отново са млади. Спомня си най-първия път, когато я видя. Скрил е тези спомени възможно най-далеч от дъжда. Бяха на шестнайсет и онази сутрин дори снегът беше щастлив. Снежинките падаха леки като сапунени мехури и се приземяваха по студените бузи на хората, все едно се опитваха да събудят някого, когото обичат. Тя стоеше пред него с месец януари в косите си, а той беше изгубен. Тя беше първото нещо в живота му, което не можеше да проумее, въпреки че от този ден нататък не спря да опитва.

— С теб винаги знаех кой съм. Ти беше прекият ми път.

- Въпреки че никога не съм имала чувство за ориентация — смее се тя. — Смъртта е несправедлива.

— Не, смъртта е бавен барабан. Отброява всеки удар. Не можем да преговаряме с нея за повече време.

— Красиво казано, любима.

— Откраднах го.

Смехът им отеква в гръдния кош на другия, после той казва:

— Липсват ми всичките дребни неща от ежедневието ни. Закуска на верандата. Плевели в лехите.

Вдишванията им се редуват, после тя отговаря:

— Липсва ми утрото, което тропаше с крака в края на езерото, все по-неудовлетворено и нетърпеливо, докато накрая слънцето вече не можеше да бъде удържано. То излизаше от кошарата си, искрейки през целия път над водата, стигаше до камъните при кея и стъпваше на сушата, докосваше градината ни с топлата си длан, наливаше внимателно светлина вкъщи и ни подканваше да изритаме одеялото и да започнем деня. Липсваш ми тогава. Моят сънен любим. Липсваш ми там.

— Водихме необикновено обикновен живот.

— Обикновено необикновен живот.

Тя се смее. Стари очи, нови слънчеви лъчи. Той още си спомня какво е да се влюбиш. Дъждът още не е стигнал дотук.

Танцуват по прекия път, докато се стъмни.

Покрай тях минават хора. Размазан мъжки силует настъпва дракона по крака, драконът го смъмря. Под едно дърво момче свири тъжна мелодия на китара. Дядо си тананика заедно с него. Млада жена върви боса по площада; спира, за да погали дракона. Внезапно вдига длани към червеното си палто и открива нещо в джобовете си; нещо, което явно е търсила отдавна. Поглежда нагоре, право към Ноа, засмива се и помахва. Сякаш ѝ е помогнал и сега тя иска да му каже, че може да спре да търси. Че го е открила. Че всичко е наред. За един-едничък миг лицето ѝ се вижда ясно. Има очите на баба. После момчето мигва и жената изчезва.

— Приличаше на… — прошепва Ноа.

— Знам — кимва дядо.

Ръцете му ровят неспокойно в собствените му джобове, после той ги вдига и разтърква слепоочията си. Опитва да отрони частица от миналото, сякаш е стафида, залепнала за вътрешността на пакетчето.

— Аз… тя… това е баба ти. Като млада. Ти не си я виждал на младини. Тя е… беше най-емоционалният човек, когото съм срещал. Когато се ядосаше, можеше да изпразни цял бар, пълен с възрастни мъже, а когато беше щастлива… човек не можеше да се предпази, Ноаноа. Баба ти беше природна сила. Всичко, което съм, произлиза от нея, тя беше моят Голям взрив.

— Как се влюби в нея? — пита момчето.

Дядо приземява една длан върху собственото си коляно и една върху коляното на момчето.

— Тя се изгуби в мозъка ми, струва ми се. Не можа да намери пътя обратно. Баба ти имаше ужасно чувство за ориентация. Можеше да се загуби и на ескалатор.