Фредрик Бакман - Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг

— Ноа е станал толкова умен, любов моя.

— Винаги е бил умен, просто на теб ти отне малко време да се усетиш — изсумтява тя.

Гласът му се препъва в гърлото.

— Мозъкът ми се свива, всяка нощ площадът става по-малък.

Тя го гали по слепоочията.

— Помниш ли какво ми каза, когато бяхме млада двойка? Че спането било мъчение.

— Да. Защото не можем да споделяме сънищата си. Всяка сутрин първите няколко секунди, след като се събудех, бяха непоносими. Мигах сънено, докато установя къде се намирам. Докато установя, че ти си до мен.

Тя го целува.

— Знам, че сега всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг. Но те обичах, защото твоят ум, твоят свят, винаги беше по-голям от този на всички останали. И голяма част от него все още е жива.

— Липсваш ми невъобразимо много.

Тя се усмихва, а сълзите ѝ мокрят лицето му.

— Любимият ми инат. Знам, че никога не си вярвал в живота след смъртта. Но знай, че пламенно, пламенно, пламенно се надявам да грешиш.

Пътят зад гърба ѝ се размазва; хоризонтът носи дъжд. Той я прегръща толкова силно, колкото може. Въздиша дълбоко.

— Как само ще се караме тогава! Ако се видим на небето…

На една ограда има облегнато гребло. До него лежат три колчета за цветя, изцапани с влажна пръст. На земята има чанта, а от един от джобовете ѝ се подават очила. Забравен микроскоп стои върху табуретка, бяло палто виси от една кука, а отдолу се мяркат чифт червени обувки. Дядо ѝ предложи тук, до фонтана, и наоколо все още е пълно с вещи, които принадлежат на баба.

Момчето докосва внимателно подутината на дядовото чело.

— Боли ли? — чуди се то.

— Не, нищо страшно — отговаря дядо.

— Имам предвид отвътре. Боли ли отвътре?

— Все по-малко. Има и нещо положително в това да забравяш. Болезнените спомени също си отиват.

— Какво е чувството?

— Като непрестанно да търсиш нещо в джобовете си. Първо губиш дребни неща, после по-големи. Започва с ключове и се стига до хора.

— Страх ли те е?

— Малко. А теб?

— Малко — признава момчето.

Дядо се засмива.

— Това ще държи мечките настрана.

Ноа обляга буза върху ключицата на възрастния мъж.

— Когато забравиш някой човек, забравяш ли, че си го забравил?

— Не, понякога си спомням, че съм забравил. Това е най-лошата забрава. Като да те заключат отвън по време на буря. В такива случаи опитвам да си спомня по-усилено; толкова усилено, че целият площад започва да се тресе.

— Затова ли така се изморяваш?

— Да, понякога се чувствам сякаш съм заспал на дивана по светло, а после съм се събудил рязко и навън вече е станало тъмно. Тогава ми трябва известно време да се опомня. Прекарвам няколко секунди в космоса и трябва да примигна, да разтъркам очи и да оставя мозъка си да направи две-три допълнителни крачки, докато си спомня кой съм и къде съм. Докато се прибера у дома. Това е пътят, който става все по-дълъг всяка сутрин — пътят от космоса до дома. Плавам в голямо и безветрено море, Ноаноа.

— Зловещо — казва момчето.

— Да. Много, много, много зловещо. По някаква причина местата и посоките, изглежда, са първото, което изчезва. Първо забравяш къде отиваш, после къде си бил, а накрая къде си… или… дали не беше обратното… аз… лекарят ми каза нещо. Отидох при лекаря си и той ми каза нещо, или аз му казах нещо. Казах: „Докторе…“

Той се почуква по слепоочията, все по-силно. Площадът помръдва.

— Няма нищо — прошепва момчето.

— Извинявай, Ноаноа.

Момчето го гали по ръката, свива рамене.

— Спокойно. Ще ти дам балон, дядо. Ще можеш да го вземеш със себе си в космоса.

— Един балон няма да предотврати изчезването ми, Ноаноа — въздъхва дядо.

— Знам. Но ще го получиш на имения си ден. Като подарък.

— Звучи ми ненужно — усмихва се дядо.

Момчето кима.

— Ако го държиш в ръка, ще знаеш, че точно преди да полетиш в космоса, някой ти е дал балон. А това е най-ненужният подарък, който можеш да получиш, защото в космоса човек няма абсолютно НИКАКВА полза от балони. И това ще те разсмее.

Дядо затваря очи. Диша в косата на момчето.

— Това е най-хубавият подарък, който никога не съм получавал.

Езерото блести, те люлеят крака наляво-надясно, а вятърът развява

крачолите им. Мирише на вода и слънце. Не всички хора знаят, че водата и слънчевата светлина имат мирис, но това е така, просто трябва да се отдалечиш достатъчно от всички други миризми, за да го усетиш. Трябва да легнеш неподвижно в някоя лодка, да се отпуснеш и да имаш толкова време, че да можеш да потънеш в мисли. Общото между моретата и мислите е, че и двете искат време. Дядо се навежда към Ноа и издиша, както правят хората, преди да заспят задълго. Един от тях расте и един се смалява, годините им позволяват да се срещнат по средата. Момчето сочи един път от другата страна на площада, блокиран с бариера и голяма предупредителна табела.