Фредрик Бакман - Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг

— На местата, където се срещахме. Ей там е дансингът, където ме настъпваше по пръстите, а там е кафенето, където затиснах ръката ти с вратата. Малкият ти пръст още е крив. Ти все казваше, че сигурно съм се омъжила за теб само защото съм изпитвала угризения на съвестта.

— Не ме интересуваше защо каза да. Важното беше, че остана с мен.

— Там е църквата, където стана мой. А онова е къщата, която стана

наша.

Той затваря очи и оставя носа си да води.

— Зюмбюлите ти. Никога не са ухаели толкова силно.

Те си принадлежаха повече от половин век. До последния им ден заедно тя мразеше същите черти от характера му, които намрази още първия път, когато го видя под онова дърво. И продължаваше да обожава всички останали.

— Всеки път, когато ме погледнеше в очите, хлътвах все така силно, независимо дали бях на седемдесет или на шестнайсет години — усмихва се тя.

Пръстите му докосват кожата над ключицата ѝ.

— За мен ти никога не се превърна в ежедневие, любима. Остана си огън и електрически удари.

Зъбите ѝ погъделичкват ухото му, когато тя отговаря:

— Човек не би могъл да иска нещо повече.

Никой никога не се е карал с него така, както тя. Най-първата им караница беше за вселената. Той ѝ разказа как е била създадена, а тя отказа да го приеме. Той повиши глас, тя се ядоса, той не разбра защо, затова тя изкрещя: „Ядосана съм, защото според теб всичко е една случайност, но на тази планета живеят няколко милиарда души, а аз открих ТЕБ, и ако твърдиш, че със същия успех съм можела да попадна на когото и да е, то тогава не мога да понеса проклетата ти математика!“. Беше стиснала юмруци. Той я наблюдава в продължение на няколко минути. После каза, че я обича. Това беше първият път. Оттогава все се караха, но никога не спяха поотделно. През целия си професионален живот той изчисляваше вероятности, а тя беше най-невероятното нещо, с което се беше сблъсквал. Тя преобърна света му.

Когато се нанесоха в първата си къща, той прекара тъмните зимни месеци в работа по градината. Когато слънцето най-накрая се завърна, резултатът беше толкова красив, че съпругата му остана без дъх. Той работеше с упоритост, каквото само науката може да вдъхне на един зрял мъж. Искаше да ѝ докаже, че математиката може да бъде красива. Измерваше всички ъгли, под които падаха слънчевите лъчи, чертаеше диаграми на дърветата и сенките им, водеше статистика на ежедневната температура, оптимизираше подбора на растителност за градината.

— Исках да знаеш — каза ѝ той юни месец, когато тя стъпи боса в тревата и заплака.

— Да знам какво?

— Че уравненията са магия и всички формули са заклинания — отвърна той.

Сега стоят на един път и са стари. Думите ѝ докосват плата на ризата му.

— После всяка година тайно засаждаше кориандър, само от проклетия.

Той разперва ръце крайно невинно.

— Не знам за какво говориш. Знаеш, че забравям, стар човек съм, да не искаш да кажеш, че не обичаш кориандър?

— Винаги си знаел, че го ненавиждам!

— Сигурно е бил Ноа. На това хлапе не може да се има доверие — смее се той.

Тя се изправя на пръсти и вперва поглед в него, стиснала здраво ризата му с две ръце.

— Моят любим сприхав инат. Никога не си бил лесен характер, никога не си бил дипломатичен. Понякога може би дори е лесно да не те хареса човек. Но никой, абсолютно никой да не смее да ми разправя, че си труден за обичане.

До градината, която ухаеше на зюмбюли и понякога на кориандър, имаше старо поле. Там, точно от другата страна на плета, от много години стоеше една разнебитена рибарска лодка, която един съсед беше издърпал на сушата. Дядо все повтаряше, че не може да работи на спокойствие вкъщи, а баба отвръщаше, че вкъщи няма спокойствие, докато дядо работи там. Накрая една сутрин тя отиде в градината, заобиколи плета и започна да подрежда каютата на лодката като кабинет. Оттогава дядо работеше там, обграден от цифри, изчисления и уравнения. За него това беше единственото място на света, където всичко беше логично. Математиците имат нужда от такива места. Може би останалите хора също.

Една голяма котва стои облегната на лодката. Когато беше много малък, Тед понякога питаше татко си колко време ще мине, преди да стане по-висок от котвата. Впоследствие таткото бе опитвал да си спомни кога точно се случи това. Опитваше толкова усилено, че площадът в главата му се разлюляваше. Но си научи урока и вече беше друг човек, когато Ноа се роди. Като дядо не бе такъв, какъвто беше като баща. Това не е необичайно за математиците. Когато Ноа го попита същото, което някога го бе попитал Тед, дядо отговори: „Надявай се никога да не се случи, защото само тези, които са по-ниски от котвата, могат да си играят в кабинета ми, когато си поискат“. Когато главата на Ноа се доближеше до върха на котвата, дядо слагаше камъни отдолу, така че никога да не изгуби привилегията внукът му да го безпокои.