Фредрик Бакман - Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг

Ноа е провесил крака от ръба на пейката. Драконът е заспал до фонтана по средата на площада. От другата страна на брега има малка групичка високи сгради, заобиколени от останките на други къщи, които, изглежда, са се срутили съвсем скоро. Фасадите на последните останали сгради са покрити с мигащи неонови лампи, сякаш сложени там от някого, който или много е бързал, или е изпитвал наистина грандиозна нужда да се изака. Ноа осъзнава, че примигващите през мъглата светлини образуват букви. „Важно!“ пише на една от постройките. „Помнѝ!“ пише на друга. Но на най-високата от всички, тази, която се намира най-близо до брега, пише „Ноа“.

— Какви са тези сгради, дядо?

— Архиви. Там се съхранява всичко. Всичко най-важно.

— Като какво?

— Всичко, което сме правили. Снимките, филмите и всичките ти ненужни подаръци.

Дядо се засмива, Ноа също. Те все си подаряват ненужни подаръци. На Коледа дядо даде на Ноа найлонова торбичка, пълна с въздух, а Ноа му даде един сандал. За рождения ден пък му подари парче шоколад, което беше изял. Това е любимият подарък на дядо.

— Голяма сграда.

— Беше голямо парче шоколад.

— Защо ме стискаш толкова силно за ръката, дядо?

— Извинявай, Ноаноа, извинявай.

Земята около фонтана е покрита с каменни плочи. Навсякъде по тях с бял тебешир са изписани сложни математически изчисления, но по площада вървят неясни забързани силуети и подметките им изтриват цифрите една след друга, докато накрая от тях остават само разпръснати чертички, дълбоко гравирани в камъните. Фосили на уравнения. Драконът киха насън и от ноздрите му хвръкват милион мънички хартийки с изписани на ръка съобщения. Стотина елфи от една книга с приказки, която баба често четеше на Ноа, танцуват около фонтана и опитват да ги уловят.

— Какво пише на бележките? — пита момчето.

— Това са всичките ми идеи — отговаря дядо.

— Ще отлетят.

— Така е от доста време.

Момчето кима, свива пръстите си около тези на дядо и стисва много, много силно.

— Мозъкът ти разболял ли се е?

— Кой ти го каза?

— Татко.

Дядо въздъхва през носа. Кима.

— Всъщност не е ясно. Знаем много малко за това как работят мозъците ни. Донякъде е като изгасването на звезда. Помниш ли какво ти казах за това?

— Ако една звезда изгасне, минава много време, преди да разберем. Толкова време, колкото отнема на последната светлина от звездата да стигне до земята.

Брадичката на дядо потръпва. Той често напомняше на Ноа, че вселената е на повече от тринайсет милиарда години, а баба винаги измърморваше: „И въпреки това ти така си се разбързал да ходиш да я наблюдаваш, че никога не ти остава време да сложиш чиниите в миялната“. Който бърза да живее, бърза да тъгува, прошепваше понякога тя на Ноа, но той разбра какво е имала предвид едва след като я погребаха. Дядо сключва ръце, за да ги накара да спрат да треперят.

— Когато изгасва един мозък, минава много време, преди тялото да разбере. Човешкият организъм има феноменална работна етика. Продължава да работи, докато не изчезне и последната светлинка. Нашите мозъци са най-необятното уравнение и когато човечеството успее да го реши, това ще е по-велик момент от стъпването на Луната. Вселената не крие по-голяма мистерия от самия човек. Спомняш ли си какво ти казах за неуспеха?

— Човек претърпява неуспех единствено ако не опита отново.

— Точно така, Ноаноа, точно така. Една велика идея никога не може да бъде закотвена за земята.

Ноа затваря очи, задържа сълзите в каналите им и ги принуждава да останат зад клепачите му. По площада започва да се сипе сняг по същия начин, по който плаче много малко дете. Първоначално като че едва се осмелява, но скоро след това изглежда сякаш никога няма да свърши. Тежки бели снежинки покриват всички идеи на дядо.

— Разкажи ми за училище, Ноаноа — моли възрастният мъж.

Винаги иска да знае всичко за училище, но не като другите възрастни, които искат да разберат дали Ноа се справя. Дядо иска да знае дали училището се справя. А то почти никога не го прави.

— Учителката ни накара да напишем съчинение за това какви искаме да станем като големи — разказва Ноа.

— Ти какво написа?

— Написах, че първо искам да се съсредоточа върху това да бъда малък.

— Това е много добър отговор.

— Нали? Пък и предпочитам да стана стар, а не голям. Всички големи са ядосани, само децата и старите хора се смеят.

— Написа ли това в съчинението?

— Да.

— Какво каза учителката ти?