Фредрик Бакман - Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг

— Татко? — казва синът му, а гласът му е различен, по-дълбок.

— Три, запетая, едно, четири, едно! Това е любимата ти игра! — виква татко.

— Не — отговаря синът спокойно.

— Това беше любимата… — опитва да каже татко, но не му стига въздухът.

— Татко, кървиш — казва момчето.

Баща му примигва няколко пъти насреща му, но после тръсва глава и се засмива пресилено:

— А, това е само драскотина! Разказвал ли съм ти за онзи път, когато отидох на лекар? Казах му: „Докторе, докторе, счупих си ръката…“

Той млъква.

— Кървиш, татко — повтаря момчето търпеливо.

— Казах „счупих си ръката“. Или не, чакай, казах… не си спомням… това е любимата ми шега, Тед. Това е любимата ми шега. Стига си ме дърпал, мога да разкажа любимата си шега, по дяволите!

Момчето го хваща внимателно за ръцете, но те са толкова малки…

В сравнение с тях дланите на момчето са като лопати.

— Чии са тези ръце? — пита задъхано възрастният мъж.

— Мои са — отговаря Тед.

Татко поклаща глава, кръвта тече от челото му, а погледът му се изпълва с гняв.

— Къде е моето момче? Къде е малкото ми момче? Отговори ми!

— Седни за малко, татко — моли Тед.

Зениците на татко опитват да уловят здрача в короните на дърветата. Той иска да изкрещи, но не помни как, гърлото му е способно само да хрипти.

— Как върви в училище, Тед? Как си с математиката? Математиката винаги те отвежда у дома…

— Татко, трябва да седнеш, кървиш — моли го синът.

Пораснала му е брада. Чува се шумолене, щом татко докосва бузата на момчето.

— Какво стана? — прошепва той.

— Паднал си. Казах ти, че не бива да излизаш с лодката, татко. Опасно е, особено когато взимаш със себе си…

Татко ококорва очи и го прекъсва възбудено:

— Тед? Ти ли си? Променил си се! Как върви в училище?

Тед диша бавно и произнася ясно:

— Вече не ходя на училище, татко. Сега съм възрастен.

— Какво стана с есето ти?

— Татко, седни, моля те. Седни.

— Изглеждаш изплашен, Тед. Защо си изплашен?

— Няма страшно, татко. Просто… аз… не бива да излизаш с лодката. Казвал съм ти хиляди пъти…

Вече не се намират в двора, седят в стая с бели стени и без миризми. Татко слага ръка на брадясалата му буза.

— Не се бой, Тед. Помниш ли, когато те учих да ловиш риба? Бяхме на палатка на острова и ти спа в моя спален чувал, защото имаше кошмари и се напишка в твоя? Помниш ли какво ти казах тогава? Добре е, ако се напикаеш, защото това ще държи мечките настрана. Няма нищо лошо в това да си малко изплашен.

Татко се приземява върху меко легло, оправено от някого, който няма да спи там. Това не е неговата стая. Тед седи до него и старият мъж заравя нос в косата на сина си.

— Спомняш ли си, Тед? Палатката на острова?

— Не си бил на палатка с мен, татко. Ходихте с Ноа — прошепва синът.

Татко вдига глава и го зяпва.

— Кой е Ноа?

Тед го погалва нежно по бузата.

— Ноа, татко. Синът ми. Спа на палатка с него. Аз не обичам да ловя риба.

— Напротив! Аз те научих! Научих те… не те ли научих?

— Нямаше време да ме научиш, татко. Вечно работеше. Но научи Ноа, научи го на всичко. Той обича математика, също като теб.

Татко прокарва пръсти по завивките, после започва да търси нещо в джобовете си, все по-трескаво. Щом вижда, че очите на момчето му са се насълзили, той отмества поглед към ъгъла на стаята и стиска юмруците си, за да ги накара да спрат да треперят. Кокалчетата му побеляват и татко измърморва ядосано:

— Ами училището, Тед? Кажи ми как върви в училище!

Едно момче и дядо му седят на пейка в мозъка на дядото.

— Много хубав мозък, дядо — казва Ноа окуражително, защото баба все казваше, че когато дядо се умълчи, човек трябва просто да му направи комплимент, за да му върне доброто настроение.

— Много мило, че го казваш — усмихва се дядо и избърсва очи с опакото на ръката си.

— Но е малко разхвърляно — ухилва се момчето.

— Когато баба ти умря, тук дълго време валя дъжд. След това така и не успях да подредя.

Ноа забелязва, че пръстта под пейката се е разкаляла, но парчетата стъкло и ключовете още са там. Отвъд площада се вижда езерото. По повърхността му има малки вълни, спомени от вече отминали лодки. Ноа почти може да види зелената палатка на острова; спомня си мъглата, която подобно на хладен чаршаф нежно прегръщаше дърветата на разсъмване, когато двамата с дядо се будеха. Когато го беше страх да заспи, дядо му вадеше една връвчица и връзваше единия край около своята ръка, а другия — около ръката на Ноа, и му обещаваше, че ако сънува кошмари, трябва само да дръпне канапа и дядо веднага ще се събуди и ще го издърпа на сигурно. Както се издърпва лодка към пристан. И дядо спазваше обещанието си. Всеки път.