Фредрик Бакман - Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг

Тед почти е стигнал до вратата, когато дядо го пита дали си носи китарата.

В края на един живот има болница, където някой е опънал зелена палатка насред стаята. Вътре в нея се събужда човек. Задъхан и изплашен е, не знае къде се намира. До него седи млад мъж, който прошепва:

— Не се страхувай.

Човекът сяда в спалния чувал, прегръща разтрепераните си колене, плаче.

— Не се страхувай — повтаря младият мъж.

В палатката се рее балон, връвчицата стига до пръстите на човека.

— Не знам кой си — прошепва той.

Младият мъж го погалва по предмишницата.

— Казвам се Ноа. Ти си моят дядо. Научи ме да карам колело на улицата пред дома си и обичаше баба ми толкова много, че не можеше да си намериш място в собственото си тяло. Тя мразеше кориандър, но теб те понасяше. Заклел си се, че никога няма да откажеш цигарите, но си ги спрял, когато си станал татко. Бил си в космоса, защото си роден за приключения, а веднъж си отишъл при лекаря си и си му казал: „Докторе, докторе! Счупих си ръката на две места!“, а докторът те посъветвал повече да не ходиш на тези места.

Дядо се усмихва, без да помръдне устни. Ноа слага връвчицата на балона в ръката му, държейки другия край.

— Това е палатката, в която спахме на острова, дядо, помниш ли? Ако вържеш връвчицата около китката си, можеш да държиш балона, докато спиш, а когато се изплашиш, трябва просто да дръпнеш и аз ще те прибера. Всеки път.

Дядо кима бавно и го погалва учудено по бузата.

— Изглеждаш различно, Ноаноа. Как върви в училище? Учителите подобри ли са вече?

— Да, дядо, учителите са по-добри. Аз съм един от тях. Сега учителите са върхът.

— Това е хубаво, Ноаноа, това е хубаво. Един голям ум никога не може да бъде закотвен за земята — прошепва дядо и затваря очи.

Отвън космосът пее, Тед свири на китара, а дядо тананика. Вселената е твърде голяма, за да ѝ се ядосваш, но животът е достатъчно дълъг, за да имаш компания. Ноа гали косата на дъщеря си; момичето се обръща към него в спалния си чувал, без да се събуди. Тя не обича математика, обича думи и музикални инструменти, като дядо си. Краката ѝ скоро ще стигнат до земята. Те спят един до друг, в палатката мирише на зюмбюли и няма от какво да се страхуват.

Издание:

Фредрик Бакман. Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг

Шведска. Първо издание

ИК „Сиела“, София, 2017

Превод от шведски: Любомир Гиздов

Художник на корицата и илюстрациите: Дамян Дамянов

Отговорен редактор: Христо Блажев

Редактор и коректор: Ива Колева

Предпечатна подготовка: Надежда Тошева

ISBN: 978-954-28-2228-8