Фредрик Бакман - Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг

После идва смехът му, пукащ и пращящ, все едно в корема му горят сухи дърва. Прегръща момчето с една ръка.

— Никога в живота си не съм се питал как се влюбих в нея, Ноаноа. Питах се обратното.

Момчето поглежда към ключовете по земята, към площада и фонтана, после вдига очи към космоса; ако протегне ръце, може да го докосне. Космосът е мек на пипане. Когато с дядо ходят за риба, могат с часове да лежат със затворени очи в лодката, без да си говорят. Докато още беше тук, баба винаги оставаше вкъщи и ако някой я питаше къде са мъжът и внукът ѝ, тя казваше „в космоса“. Той им принадлежи.

Баба умря една декемврийска сутрин. Цялата къща миришеше на зюмбюли, а момчето плака цял ден. През нощта с дядо легнаха в снега отвън и гледаха звездното небе. Пяха за баба, и двамата. Пяха за космоса. Оттогава го правят почти всяка вечер. Тя им принадлежи.

— Страхуваш ли се, че ще я забравиш? — пита момчето.

Дядо кима.

— Много.

— Може да забравиш само погребението ѝ — предлага Ноа.

Той самият лесно може да си представи как забравя погребения. Всички погребения. Но дядо тръсва глава.

— Ако забравя погребението, ще забравя защо не бива да я забравям.

— Звучи объркано.

— Понякога животът е такъв.

— Баба вярваше в Бог, а ти не. Ще те пуснат ли на небето, ако умреш?

— Само ако греша.

Момчето прехапва устни и обещава:

— Когато забравиш, ще ти разказвам за нея, дядо. Всяка сутрин първото нещо, което ще правя, ще е да ти разкажа за нея.

Дядо стисва ръката му.

— Разказвай ми, че танцувахме, Ноаноа. Разказвай ми, че чувството да се влюбиш е като да не можеш да си намериш място в собственото си тяло.

— Обещавам.

— И ми казвай, че баба ти мразеше кориандър. И как казвах на сервитьорите в ресторантите, че тя има смъртоносна алергия, а когато те ме попитаха наистина ли може да се умре от кориандър, аз казвах: „Повярвай ми, алергията ѝ е смъртоносна, ако ѝ сервираш кориандър, може да умреш!“. Баба ти казваше, че изобщо не го намира за смешно, но се смееше, когато си мислеше, че не я гледам.

— Тя казваше, че кориандърът не е подправка, а наказание — смее се Ноа.

Дядо кима, примигва към върховете на дърветата и вдишва дълбоко листата. После допира чело до това на момчето и моли:

— Ноаноа, обещай ми едно последно нещо: когато сбогуването ти стане перфектно, трябва да ме оставиш и да не се обръщаш назад. Живей си живота. Ужасно е да ти липсва някой, който още е тук.

Момчето мисли дълго, дълго, дълго. После казва:

— Хубавото на това мозъкът ти да е болен е, че ще бъдеш страшно добър в пазенето на тайни. Това е полезно качество за един дядо.

Дядо кима.

— Вярно е, вярно е… какво каза току-що?

Двамата се засмиват.

— И не мисля, че трябва да се боиш от това, че ще ме забравиш — заключва момчето след известен размисъл.

— Не трябва ли?

Устните на момчето се разтеглят до ушите му.

— Не. Защото ако ме забравиш, ще имаш възможност да ме опознаеш наново. А това ще ти хареса, понеже всъщност съм доста готин за опознаване.

Дядо така се засмива, че площадът се разлюлява. Не се сеща за по-голяма благословия.

Седят в тревата, той и тя.

- Тед ми е много ядосан, любима.

— Не е ядосан на теб, ядосан е на вселената. Ядосан е, че врагът ти е нещо, с което не може да се бори.

— Вселената е твърде голяма, за да ѝ се ядосваш. Това значи да си ядосан вечно. Ще ми се той…

— Да приличаше повече на теб?

— По-малко. Да приличаше по-малко на мен. Да беше по-малко ядосан.

— Такъв е. Просто е по-тъжен. Помниш ли, когато беше малък и те попита защо хората ходят в космоса?

— Да. Казах му, че хората са родени за приключения, че трябва да изследваме и откриваме, че такава е природата ни.

— Но видя, че той се изплаши, затова добави: „Тед, не ходим в космоса, защото ни е страх от извънземни. Ходим в космоса, защото се страхуваме, че сме сами. Би било ужасно да сме сами в толкова голяма вселена“.

— Така ли? Умно съм го казал.

— Сигурно си го откраднал от някого.

— Сигурно.

— Може би сега Тед казва същото на Ноа.

— Ноа никога не се е боял от космоса.

— Защото Ноа е като мен, вярва в Бог.

Старият мъж ляга по гръб в тревата и се усмихва на дърветата. Тя се изправя и заобикаля плета, после прокарва нежно ръка по стените на лодката.

— Не забравяй да сложиш още камъни под котвата, Ноа расте бързо — напомня му тя.

На вечерната светлина каютата, в която той бе работил толкова много години, изглежда тясна. Въпреки че можеше да побере дори най-големите му мисли. Преплетените лампички още са там. Дядо ги бе окачил в двора, за да може Ноа винаги да стигне до лодката, ако се събуди след кошмар и иска да открие дядо си. Зелените, жълтите и лилавите лампички образуват хаотичен безпорядък, сякаш на дядо му се е акало, докато ги е слагал. Искаше на Ноа да му става смешно, щом ги погледне, защото човек не се страхува да прекосява тъмни градини, когато се смее.