Фредрик Бакман - Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг

Тя ляга до него и въздиша. Кожата ѝ докосва неговата.

— Тук изградихме живота си. Всичко. Ето на тази улица научи Тед да кара колело.

Устните му се скриват между зъбите и той признава:

— Тед сам се научи да кара колело. Както сам се научи да свири, когато му повтарях да спре да си играе с китарата и да си напише домашните.

— Ти беше зает човек — прошепва тя със съжаление във всяка дума,

понеже знае, че носи същата вина.

— А сега Тед е зает човек — казва той.

— Но вселената ви даде Ноа. Той е мостът между вас. Ето защо имаме възможността да глезим внуците си. По този начин молим децата си за прошка.

— А как да направим така, че децата да не ни намразят заради това?

— Не можем. Това не е наша работа.

Вдишванията му се надпреварват от гърлото към дробовете.

— Хората винаги се чудеха как ме понасяш, любима. Понякога и аз се чудя.

Липсва му кикотенето ѝ, което сякаш се засилваше нагоре към устата ѝ чак от петите.

— Преди теб не бях срещала момче, което може да танцува. Реших, че е най-добре да се възползвам от възможността, кой знае колко рядко се срещат такива кандидати.

— Съжалявам за онова с кориандъра.

— Изобщо не съжаляваш.

— Да, ни най-малко, права си.

Пуска внимателно ръката му в мрака, но гласът ѝ все още си почива в ухото му.

— Не забравяй да сложиш камъни под котвата. И питай Тед за китарата.

— Твърде късно е.

Тя се засмива в мозъка му. Навсякъде в него.

— Любимият ми твърдоглавец. Никога не е твърде късно да попиташ сина си за нещо, което обича.

Дъждът идва и последното, което ѝ казва, е, че той също се надява да греши. Пламенно, пламенно, пламенно. Надява се, че ще се карат на небето.

Едно момче и баща му вървят по коридор; таткото нежно държи момчето за ръка.

— О’кей е да те е страх, Ноа, няма от какво да се срамуваш — повтаря той.

— Знам, татко, няма страшно — казва Ноа и вдига панталоните си, които се смъкват надолу.

— Малко са големи, нямаха по-малък размер, ще ги стесня, като се приберем — обещава татко.

— Дядо боли ли го? — иска да знае Ноа.

— Не, не се безпокой, просто си е наранил челото, когато е паднал в лодката. Изглежда по-зле, отколкото е. Не го боли, Ноа.

— Имам предвид отвътре. Боли ли го отвътре?

Татко вдишва през носа със затворени очи, стъпките му стават по-бавни.

— Трудно е да се обясни, Ноа.

Ноа кима и стисва ръката му по-здраво.

— Не се бой, татко. Това ще държи мечките настрана.

— Кое?

— Това, че се напишках в линейката. Ще държи мечките настрана. В онази линейка няма да се появи мечка с години!

Смехът на татко е гръмотевичен. Ноа го обича. Големите ръце държат грижовно малките.

— Просто трябва да сме внимателни, Ноа, нали разбираш? С дядо ти. Мозъкът му… знаеш, понякога ще работи по-бавно, отколкото сме свикнали. По-бавно, отколкото дядо е свикнал.

— Да. Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг.

Татко кляка до него и го прегръща.

— Любимото ми умно момче. Небето никога няма да бъде толкова голямо, колкото е голяма обичта ми към теб.

— Какво можем да направим, за да помогнем на дядо?

Сълзите на татко измокрят пуловера на Ноа.

— Можем да вървим с него по пътя. Можем да му правим компания. Слизат с асансьора до паркинга на болницата, вървят ръка за ръка до колата. Вземат зелената палатка.

Тед и баща му отново се карат. Тед го моли да седне, а татко крясва в отговор:

— Днес нямам време да те уча да караш колело, Тед! Вече ти казах! Имам работа!

— Няма нищо, татко. Знам.

— По дяволите, искам си цигарите! Кажи ми къде си ми скрил цигарите! — реве татко.

— Ти от дълги години не пушиш — казва Тед.

— Ти пък откъде знаеш, по дяволите?

— Знам, защото си отказал цигарите, когато съм се родил, татко.

Взират се един в друг и дишат. Дишат и дишат, и дишат. Да си ядосан на вселената, означава да си ядосан вечно.

— Аз… това… — смотолевя дядо.

Тед слага големите си ръце на тънките му рамена, дядо докосва брадата му.

— Станал си толкова голям, Тедтед.

— Татко, чуй ме, Ноа е тук. Ще остане при теб. Аз отивам да взема още няколко неща от колата.

Дядо кима и допира челото си до това на Тед.

— Скоро трябва да се прибираме, момчето ми, майка ти ни чака. Сигурно се тревожи.

Тед прехапва долната си устна.

— Да, татко. Скоро. Много, много скоро.

— Колко си висок, Тедтед?

— Един и осемдесет и седем, татко.

— Трябва да сложим още камъни под котвата, когато се приберем.