Фредрик Бакман - Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг

— Каза, че не съм разбрал задачата.

— А ти какво ѝ каза?

— Казах, че тя не е разбрала отговора.

— Обичам те — изрича дядо със затворени очи.

— Отново кървиш — проронва Ноа, слагайки ръка върху предмишницата му.

Дядо избърсва чело с износена носна кърпа. Търси нещо в джобовете си. После поглежда обувките на момчето, които се клатят на двайсетина сантиметра от асфалта, хвърляйки непокорни сенки под себе си.

— Когато краката ти стигнат до земята, вече ще съм в космоса, скъпи Ноаноа.

Момчето опитва да диша в такт с дядо. Това е друга от игрите им.

— Дошли сме тук, за да се научим да се сбогуваме, така ли, дядо? — пита той накрая.

Старият мъж се почесва по брадичката и дълго време мисли.

— Да, Ноаноа. Боя се, че е така.

— Мисля, че сбогуванията са трудни — признава момчето.

Дядо кимва и го докосва нежно по бузата, въпреки че върховете на пръстите му са груби като сух велур.

— Наследил си това от баба си.

Ноа си спомня. Вечер, когато татко идваше да го вземе от дома на баба и дядо, тя не му даваше дори да произнесе думите. „Не го казвай, Ноа, не смей да ми го казваш! Когато си тръгнеш, ставам стара. Всяка бръчка по лицето ми е сбогуване с теб“, оплакваше се тя. Ето защо той ѝ пееше, а това я разсмиваше. Баба го научи да чете и да пече кифли с шафран и да налива кафе, без да разлива, а когато ръцете ѝ започнаха да треперят, Ноа сам се научи да не ѝ налива догоре, така че тя да не разлива, понеже баба се срамуваше, когато разлее, а той не я оставяше да се срамува пред него. „Небето никога няма да бъде толкова голямо“, казваше тя, доближила устни до ухото му, когато му четеше приказки за елфи, малко преди той да заспи, „колкото е голяма обичта ми към теб“. Баба не беше перфектен човек, но си беше негова. Ноа ѝ пя последната вечер, преди тя да умре. Тялото ѝ спря да работи преди мозъка. С дядо е обратното.

— Не ме бива в сбогуванията — казва момчето.

Дядо се усмихва и устните му разкриват всичките му зъби.

— Ще имаме много възможности да се упражняваме. Ще задобрееш. Почти всички възрастни хора по света съжаляват за някое сбогуване и им се иска да можеха да се върнат назад във времето и да го кажат по-добре. Не е нужно нашето сбогуване да е такова, ще можеш да се упражняваш, докато стане перфектно. И когато стане перфектно, когато краката ти стигнат до земята, а аз съм в космоса, тогава няма да има от какво да се страхуваш.

Ноа хваща за ръката стария мъж, който го научи да лови риба и никога да не се страхува от големите мисли, да гледа нощното небе и да разбира, че то се състои от цифри. Математиката е благословила момчето в това отношение, защото то вече не се страхува от това, от което почти всички други хора се ужасяват: Безкрайността. Ноа обича космоса, защото той няма край. Не умира. Той е единственото нещо в живота му, което никога няма да го изостави.

Момчето клати крака и наблюдава лъскавия метал между цветята.

— Дядо, върху всички ключове има числа.

Дядо надниква над ръба на пейката и се вглежда спокойно в тях.

— Да, определено е така.

— Защо?

— Не си спомням.

Изведнъж прозвучава много изплашено. Тялото му е тежко, гласът му е тънък, а кожата му е платно, което е на път да бъде изоставено от вятъра.

— Защо ме стискаш толкова силно за ръката, дядо? — отново прошепва момчето.

— Защото всичко тук изчезва, Ноаноа. А теб искам да задържа по-дълго от всичко останало.

Момчето кима. И стисва ръката му по-здраво.

Държи я все по-силно, по-силно и по-силно за ръката, докато тя нежно откопчва пръстите му един по един и го целува по врата.

- Стискаш ме все едно съм въже.

— Не искам да те изгубя отново. Няма да го понеса.

Момичето върви небрежно до него.

— Тук съм. Винаги съм била тук. Разкажи ми още за Ноа, разкажи ми всичко.

Лицето му постепенно омеква, докато накрая той се усмихва и отговаря:

— Толкова е пораснал, скоро краката му ще стигнат до земята.

— Трябва да сложиш още камъни под котвата — кима тя.

Дробовете му го принуждават да спре и да се подпре на едно дърво. Имената им са издълбани в кората, но той не си спомня защо.

— Спомените ми изтичат встрани, любима. Както когато човек опитва да отдели олио от вода. Сякаш постоянно чета книга, на която ѝ липсва една страница, и тази страница винаги е най-важната.

— Знам, знам, че се страхуваш — отговаря тя и гали бузата му с устните си.

— Къде ще ни отведе този път?

— У дома — отвръща тя.

— Къде сме?