Фредрик Бакман - Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг

— Кървиш! — възкликва момчето.

Дядо докосва чело с върховете на пръстите си. Самотна капка кръв балансира на ръба на дълбока бръчка в кожата, точно над едната му вежда; лежи там, скрита зад старостта на тялото, и се бори с гравитацията. Най-накрая пада върху ризата на дядо и веднага след това е последвана от още две капки, подобно на деца, които скачат в морето от кея — първо някое от тях трябва да се престраши, за да го последват и останалите.

— Да… да, вярно е, сигурно… съм паднал — разсъждава дядо, сякаш и тези мисли би трябвало да са само наум.

Но тук всички мисли се чуват. Момчето се ококорва.

— Чакай, ти… падна в лодката. Сега си спомням! Удари се, а аз викнах татко!

— Татко? — повтаря дядо.

— Да, не се безпокой, татко скоро ще дойде да ни вземе! — обещава Ноа, потупва дядо по предмишницата и разтрива успокоително мускулите му с вещина, каквато едно момче на неговата възраст не би трябвало да притежава.

Зениците на дядо блуждаят тревожно, затова момчето продължава уверено:

— Спомняш ли си какво ми казваше всеки път, когато ходехме до острова да ловим риба и спяхме на палатка? Няма нищо лошо в това да си малко изплашен, защото ако се напикаеш, това ще държи мечките настрана!

Дядо стисва здраво очи, сякаш очертанията на Ноа също са започнали да се размиват, но после старият мъж кима няколко пъти, а погледът му

се избистря.

— Да! Да, така ти казах, Ноаноа, нали така казах? Когато ловихме риба. Ох, любимият ми Ноаноа, толкова си пораснал. Направо нечувано. Как върви в училище?

Сърцето на Ноа бие тревога и той опитва да успокои гласа си и да преглътне трептенията в гласните си струни.

— Добре. Най-добър в класа съм по математика. Ти само се успокой, дядо. Татко скоро ще дойде да ни вземе.

Дядо отпуска ръка върху рамото на момчето.

— Това е хубаво, Ноаноа, това е хубаво. Математиката винаги ти помага да се върнеш у дома.

Момчето вече е ужасено, но знае, че дядо не бива да забележи, затова виква:

— Три, запетая, едно, четири, едно!

— Пет, девет, две — отговаря дядо незабавно.

— Шест, пет, три — ломоти момчето.

— Пет, осем, девет — смее се дядо.

Това е една от любимите му игри — изреждането на знаците след десетичната запетая на числото Пи, математическата константа, която е ключът към изчисляването на площта на една окръжност. Дядо обича магията на числата, които отключват най-различни тайни и ни разкриват цялата вселена. Знае наизуст първите двеста цифри от числото Пи. Рекордът на момчето е половината от това. Дядо все казва, че с годините ще се срещнат по средата, когато мислите на момчето се разширят, а тези на дядо се стеснят.

— Седем — казва Ноа.

— Девет — прошепва дядо.

Момчето стиска грубата му длан. Тогава старият мъж вижда страха му и казва:

— Разказвал ли съм ти за онзи път, когато ходих на лекар, Ноаноа? Казах му: „Докторе, докторе, счупих си ръката на две места!“, а докторът отвърна: „Тогава те съветвам повече да не ходиш на тези места!“.

Момчето примигва, чертите му изглеждат все по-мъгляви.

— Казвал си ми, дядо, това е любимата ти шега.

— О — прошепва дядо засрамено.

Площадът представлява перфектна окръжност. Вятърът шуми в клоните на дърветата, а листата трептят в стотици диалекти на зеленото. Дядо винаги е обичал това време от годината. Топъл полъх блуждае из ръцете на зюмбюлите, а малки капчици кръв засъхват по челото на стария мъж. Ноа вдига пръстите си към тях и пита:

— Къде сме, дядо? Защо старите ми плюшени животни са тук? Какво стана, когато падна в лодката?

Тогава сълзите на дядо се спускат от миглите му.

- Това тук е моят мозък, Ноаноа. И тази нощ пак се е смалил.

Тед и баща му стоят в един двор. Мирише на зюмбюли.

- Как върви в училище? — пита татко строго.

Винаги го пита това и Тед никога не може да отговори правилно. Татко обича цифри, а момчето обича букви. Това са два различни езика.

— Есето ми получи най-високата оценка — казва момчето.

— А математиката? Как си с математиката? Думите как ще ти помогнат да се прибереш у дома, когато се изгубиш в гората? — изсумтява татко.

Момчето не отговаря. Не разбира цифрите, или пък цифрите не разбират него. С баща му никога не са били на едно мнение по отношение на математиката.

Татко, все още млад мъж, се навежда и започва да плеви лехата. Когато се изправя, навън вече е тъмно, макар той да може да се закълне, че е минал само миг.

— Три, запетая, едно, четири, едно — измърморва той, но вече не звучи като себе си.