Георги Томов - Розариум

— И аз искам да те питам нещо. Знаеш какво се говореше навремето — след случая с дискотеката, — че нарочно си ударил полицейската кола…

— Това са глупости — реагирах спонтанно. — Как ще ударя нарочно полицейска кола?!

— Е, било е за добро — промърмори Стоил.

— Всъщност… как си представяш бъдещето на холдинга? — Побързах да сменя темата, неудобна и за двама ни. — Ако аз — както ти се изрази преди малко — поема цялата власт, ти ще си ми дясна ръка, така ли?

— Така. Ти ще си капо ди тути капи, аз ще съм ти консилиери.

— Тоест — ще си ми съветник. Ще ме съветваш.

— Точно така. Надявам се не считаш, че нямам качества?

— Имаш. Точно затова трудно ще се получи. Основните ни различия със Стария са по картоните с търкането и бързите кредити. Ти какво би ме посъветвал?

— Защо си против?

— Защото са чиста измама.

— Мисля, че не си прав. Не можем ние да сме отговорни за тъпотата на хората. Всеки има глава на раменете. В края на краищата никой не ги е карал да вземат пари и ако не са си направили добре сметката — сами са си виновни. Каква е разликата с лошите банкови кредити?

— Отговорността си е на банките, не заставаме ние очи в очи с човека. Ти би ли казал на някой нещастник, че искрено се надяваш да закъса и да не ти върне парите навреме, за да го обезкостим?

— Първо — на мен и теб няма да ни се наложи да заставаме очи в очи. Има си хора за тази работа. Просто бизнес. Нормален, законен бизнес. И въпреки ограниченията тепърва ще има още повече мангизи в него.

— А не ти ли се струва, че тези рестрикции са по-скоро спънки с цел да останат определени играчи? Какво ни гарантира, че ние ще сме сред тях?

— Ти. Ти трябва да го гарантираш. За толкова години, мисля си, все нещо си „прихванал“ от Стария. Когато той не е в играта, неговите хора — щат не щат — ще работят с нас.

— Трябва да ти призная нещо… Аз… не натиснах бутона на дистанционното.

— Зная. Дистанционното е в мен. При връщането си за Котраков го намерих на спирката. Ето че и аз трябва да ти благодаря за откровеността.

Стоил пусна уредбата и наду звука:

Навремето и двамата обожавахме Metallica .

— Всъщност Розариумът важи за Крал и Кралица, едва ли става с Крал и Крал — промърморих. Беше абсурдно да ме чуе при тези децибели.

Наближихме София.

— Закарай ме до апартамента, но гледай да е преди четири и половина.

— Добре, аз ще посрещна Койчев и после ще скочим до Стария. Имам една молба — питай Ивета кой е бащата на Филип?

— Какво те прихваща?! — Ченето ми увисна.

— Това със заушката — бях на петнайсет. След време разбрах, че последствията може да са много сериозни — стерилитет и прочее. Затова и поставих условие на Биляна, че ще се оженим само ако забременее. Няма мъж, заради когото една жена си заслужава да жертва възможността да бъде майка. Дори да го направи, след време със сигурност ще го намрази. Не исках и да чувам за донорство — изобщо вариантът да гледам чуждо дете ми се струваше абсурден. Според специалистите имаше шанс за успех при отделяне на най-жизнените сперматозоиди и инсеминация. По онова време другите методи бяха все още екзотични. Получи се от третия път, след който бях заявил, че няма да има повече опити. Тогава нямах никакви съмнения, но напоследък…

— Кога „напоследък“?

— На курбана. Нещо ми мина през главата.

— И какво сега?

— Дал съм за изследване генетичен материал на Филип и на Стария. Чакам резултати. Уж трябваше да са готови. Питай Ивета, да видим тя какво знае.

— Едва ли ще каже на мен, но със сигурност ще предупреди Биляна, че съм питал.

— Не ми пука. Питай я.

Стоил ме остави и отпраши към летището, за да посрещне Цветан Койчев. Имаше намерение да го повери на охраната на обществения трезор в сградата на „Уни-финанс“, докато решим какво ще го правим.

Ивета се появи точно навреме и се съгласи да поговорим, но не и преди да се качим при Рая.

— Това беше и моята идея — уверих я, докато бяхме в асансьора.

— Мама е тук! — Ивета ме избута напред. — Баща ти също е тук! Ние е него ще слезем до долу за малко и аз ще се върна при теб. Кажи му довиждане.

Капучино за нея, фреш за мен. Чудех се откъде да започна:

— Рая изглежда добре… — смотолевих. — Ти също.

— За разлика от теб — многозначително усмивка осени за миг лицето на Ивета. — Търсих те спешно, но ти не ми вдигна — сигурно си бил адски зает през цялото време, но няма значение. Исках да ти кажа, че онова интензивно лечение, което експериментираха в Шеба, е дало отлични резултати и влиза в програмата на клиниката. Доктор Леви го препоръчва. Счита, че ако върнем Рая при тях за около година, бихме могли да очакваме значителен напредък.