Георги Томов - Розариум

— За типовете личности? — попита Бранимир и Кристина кимна. — Да, веднъж правих и аз — от чисто любопитство. Доколкото си спомням, бях ENTJ, обаче какво точно означаваше…

— Екстровертен, такива са три четвърти от хората. По-скоро си интуитивен — тя му хвърли бърз поглед, — отколкото сетивен; водиш се от разума, не от чувствата. Последната буква означава различни неща, в зависимост от първата. В твоя случай, че преценяващите функции — мислене или чувстване — са водещи пред възприемащите — интуиция или сетивност.

— И тези параметри са ни заложени априори и не зависят от възпитание, начин на живот, средата, в която е формиран човек?

— Нека го кажем така — нашата дълбока същност е константна и от нея зависи «процедурата», по която оценяваме света и формираме поведение. А самото поведение, решенията ни зависят от факторите, които ти изреди. Често човек заимства модели от някого, когото — осъзнато или не — е приел за абсолютен авторитет. Не е изключено — на определен етап — този авторитет да те разочарова и тогава го заместваш с друг, като при всички положения това е — малко или много — травматичен процес. За мен след онова море родителският авторитет започна да се срива невъзвратимо и, за съжаление, до появата на следващия ми «кумир» минаха години.

Кристина приседна на сухия дънер, нагрят от слънцето:

— Чакай да си поема въздух.

— За професора ли говориш? — Бранко се облегна до нея. Лактите им се докоснаха и през двамата сякаш протече ток, но никой не отдръпна ръката си.

— Да. Не можеш да си представиш какъв човек беше — след всичко, което е изживял, той си остана непоправим хуманист! Фанатичен привърженик на психологията на Маслоу, защото тя не се вторачва в патологията, а в положителното у човека. Но при социализма е било абсурдно да се толерира «капиталистическо» научно течение, което проповядва, че за да стигне човек до висшата цел — самоусъвършенстване, всъщност близка до идеята за «новия човек» при комунизма, — преди това трябва да са задоволени всичките му други потребности. Според Маслоу едва два процента от хората достигат до етапа на самоусъвършенстването — Self-Actualization , а професорът разглеждаше този истински духовен елит в условията на дефицити от всякакво естество, страх и не-свобода. Дори задоволен в голяма стенен, истинският духовен елит при тоталитарно управление стига до депресия, отчаяние, отчуждение и цинизъм, тъй като е принуден да живее в дефицит на ценностите, които изповяда. За разлика от псевдоелита — показващ завидна устойчивост при всякакви обществено-политически системи.

— Ако беше тук Ефросина, щеше да спори с теб, че Self-Actualization не трябва да се преведе като самоусъвършенстване, защото това предполага, че се усъвършенстваш сам, а като себеусъвършенстване.

— И ще е права, но у нас го превеждат и така, и така. По принцип понятието тръгва от «себереализацията» на Юнг и неофройдистите, които ревизират твърдението на Фройд, че развитието спира до адаптацията и искат човечеството да се движи към по-добро. Голдщайн го модифицира на «себеактуализация» през трийсет и някоя година, а през шейсетте Маслоу се запознава с Голдщайн и поставя себеактуализацията на върха на своята пирамида на потребностите. Маслоу е бащата на хуманистичната психология. Не очаквах, че тази тема ще ти е интересна…

— И какво стана с професора?

— Разбира се, трудовете му не ги издавали преди Десети ноември, но се оказа, че и в условията на преход няма нужда от наука, още повече от духовен елит. Той беше идеалният пример за себеактуализирал се човек. Не съм срещала в живота си друг като него — без грам его, който да се стреми «да бъде», а не «да притежава». Познавам доста хора на науката, част от тях не се кланят на парите, но нито един не е безразличен към титлите и почестите. А професорът до такава степен неглижираше собствените си проблеми, че нямаше как да оцелее без чужда помощ.

Понякога така се вглъбяваше в работата си, че можеше дни да не яде. От мен научаваше какво става навън и считаше, че всичко у нас е «чудо за три дни». Абе, той живееше с проблемите на света, а аз го занимавах с «нека танковете да дойдат». А иначе не му пукаше за хорското мнение — когато се преместих при него, нито веднъж не го видях притеснен за това «какво ще си помислят комшиите». Страхотен човек — Кристина въздъхна и се обърна към Бранко, притеснена да не би да му е досадила, но той я слушаше с интерес: