Георги Томов - Розариум

— И пътищата ви е Ивета се разделят — ти галопираш към следващата фаза, а тя се връща обратно и намира нов кумир.

— Според мен тя също премина през Депресията, но за много кратко. Вечерта, когато се прибрах от Божи гроб, я заварих легнала по гръб и дълбоко заспала, е отворени очи. Тогава си помислих, че е вследствие на изтощението, но преди няколко седмици тя ми призна, че е била на дъното на страхотна депресия — промърморих сконфузено. — Счела е моето отиване до Божи гроб за своеобразно изоставяне и е изпаднала в ступор. Тя е имала подобно преживяване в детството. И на сутринта я събудих и тя вече беше нов човек.

— Или нов Бог. Възкръснал от пепелта като птицата Феникс. Бранимире — Кристина сложи ръка на коляното ми, — съпругата ти е забележителен човек, тя никога няма да стигне до Приемане. Но това е и проклятие, защото няма да може да приеме и себе си, и теб. Не искам да мисля какво може да последва, ако се почувства изоставена и от Рая.

«Махни си ръката, махни си ръката}»

— Ставаме ли? — попита ме.

— Не! — почти извиках, стреснат от случайното двусмислие в думите ѝ.

После се сетих, че вече е почти тъмно и се успокоих.

Тръгнахме обратно към къщата и аз я попитах ходила ли е в Гложенския манастир.

— Там водя всичките си гости от чужбина. Прилича на Атонските, виждала съм ги откъм морето — обясни ми Кристина.

— Има един монах — горе-долу на моята възраст, — който е бил физик и…

— Зная за кого говориш. Името му е Михаил, живеехме в един блок и бяхме съученици в началното училище. Светът е малък и миналото те дебне отвсякъде.

— Да не ти е бил гадже?

— Не. Аз бях от Френската — нямаше как да ходя с момче от НПМГ, та дори да е училищният гений. Имаше си някаква мацка, голяма любов, но тя замина да учи в Щатите и го заряза. Доколкото знам, Мишо я е влачил през всичките години в гимназията, дори ѝ помогнал за тестовете за чужбина.

— А той защо не е заминал, като е бил толкова умен?

— Заради езика. Тогава нямаше езикови паралелки, а колко ще научиш за два часа седмично? Записа физика в Софийския и докато завърши, научи английски перфектно, но защо не замина някъде на Запад — нямам идея. Отиде в Дубна.

— Как е стигнал до монашеството?

— Не сме говорили. Виждали сме се няколко пъти в манастира, но само се поздравяваме. Може би имат забрана за контакти с жени, не зная.

— Този мъж силно ме впечатли. Внушава доверие.

— И смирение, и святост — добави Кристина. — Има нещо «благо» в цялото му излъчване и държане.

— И се усмихва, все едно знае някаква огромна тайна.

Изтощен от разходката, Бранимир заспа бързо. Кристина се засмя, като се сети как по-рано вечерта я харесваше като жена, колкото и да се опитваше да го скрие. Тя легна на миндера, пъхна ножа под възглавницата си. Дълго се въртя, премисляйки разказаното от Бранко и случилото се преднината нощ. Затвори очи и в главата ѝ се занизаха спомените от една от най-кошмарните нощи в живота ѝ.

По коридора среща две момичета от нощния персонал, с пребледнели лица и ужасени очи. Нови са, не са виждали зрелищните изпълнения на «любимата» ѝ луда. Този път е откраднала нож от кухнята и се е барикадирала зад дивана в дневната, главата ѝ стърчи над облегалката, а гримасата ѝ е застинала някъде между болката и екстаза. Кристина остава известно време до вратата и след като вече е част от пейзажа, започва да пристъпя напред — крачка по крачка, — толкова бавно, че дори да беше тъмно, сензорите на осветлението не биха я засекли. Усеща как потта се стича на вадички по гърба ѝ, напук на минусовите температури. Някой умник е отворил прозорците, все едно студът би могъл да охлади лудостта на младата жена и би я накарал да захвърли ножа и да се прибере в стаята си.

Приближава сантиметър по сантиметър до болната, която размахва ножа и крещи. Не трябва да спира! Спреш ли веднъж — никога няма да тръгнеш отново. Внезапно лудата започва да се кикоти, после кикотът ѝ преминава в детски плач. Рамената ѝ се тресат безпомощно, но Кристина знае, че при буйните пациенти няма такова нещо като безпомощност и всеки момент жената ще се върне към бурната истерия. Обаче тази ранимост, която излъчва… Скъсява още малко дистанцията. Започва да говори тихо, нежно, като на любимо дете. Още две крачки. Лудата късно усеща опасността, чак когато «приятелката ѝ» светкавично хваща и извива ръцете ѝ. Ножът издрънчава на теракотата, Кристина извърта тялото ѝ и озовавала се зад нея, я натиска с цялата си тежест към облегалката на дивана. Цвете се свличат на пода. Пациентката е затисната в положение «партер» и Кристина тотално контролира положението.