Георги Томов - Розариум

След скандала жена ми не се прибра при мен, вероятно бе спала в леглото на Рая. Аз не мигнах цяла нощ — мислите се блъскаха в главата ми като полудели. Споделях целите, разбирах доводите, но в случая нямаше как да се съглася с методите на Стария. Освен това считах ангажирането на Ивета и Биляна със случая за абсолютен цинизъм . Абсурдно беше някой да си мисли, че бих участвал в тази помия! Почти толкова абсурдно, колкото да тръгна да отмъщавам на Кристалин Котраков!

На другия ден, неделя, в къщата бе необичайно тихо. Никой от нас не излизаше от стаята си, сякаш се бяхме окопали от двете страни на фронтова линия. Издигнатата помежду ни стена явно бе надградена с няколко реда бодлива тел. Продължавах да обмислям казуса „Шопов“ — беше ясно, че със или без мен мачът е свирен. И всъщност, ако трябваше да бъда честен, нямаше директен паралел между двата случая — на депутата и на криминално проявения циганин. Заслужаваше ли си точно в този момент да си отварям няколко фронта, при това е най-близките ми хора? Нямаше ли начин…

Има една книга, която знам почти наизуст — „Нещо се случи“ на Хелър. Роман, който чета така, както се чете Библията — разтварям на случайно място и разсъждавам върху написаното. Носех го със себе си и в Гърция, а след като се върнахме, го бях извадил от багажа и оттогава стоеше на нощното ми шкафче. Преди да заспя, го отворих на страница 456, ъгълчето ѝ бях прегънал собственоръчно преди няколко дни. Нямах идея какво ме беше накарало да го сторя. Ядосах се на себе си — мразя да се подгъват, мачкат, подчертават пасажи и изобщо да се прави каквото и да е по страниците на книгите. Вниманието ми грабна последното изречение в края на главата: „Какво ще се случи с това клето създание, ако не умре скоро?“. На съседната страница с големи букви беше изписано заглавието на следващата глава:

В понеделник сутрин, преди да тръгна към офиса, надникнах в хола. Изправена пред витрината, Ивета съзерцаваше градината. От близо година тя сама се грижеше за растенията и пиеше сутрешното си кафе, докато обикаляше от „бебче“ на „бебче“ — нейната терапия. В момента обаче се взираше в цветните лехи отвън през тънкото перде.

Измъкнах се на пръсти, но докато пътувах за офиса, ми стана адски тъпо. Трябваше да отида при нея и да я прегърна. Моята Ивета!

Стария тъкмо преглеждаше задачите за деня, когато на вратата на кабинета се появи Бранимир.

— Добро утро, удобно ли е?

Стария го изгледа с интерес. За двайсет и три години съвместна работа Бранко нито веднъж не се обърна към него с „шефе“, както правеха всичките им подчинени и по-близките му хора извън холдинга. Зад гърба му всички го наричаха Стария, всъщност и в негово присъствие, но не като обръщение. За бизнес партньорите им той беше „господин председател“ заради поста му на председател на Управителния съвет, длъжност с мъгливи задължения и правомощия.

— Кого търсите? — Стария се опита да не се засмее с глас, но не успя. — Казвай, партньоре.

Бранко затвори и опря гръб на вратата.

— Имам отговор по казуса „Шопов“. Съгласен съм да направя това, което се иска от мен, при едно условие.

— Слушам те.

— Шопов да внесе предложение за законодателни промени в полза на задължителните професионални застраховки. И да си скъса задника, ако трябва, но да минат. Това ще ни позволи да не се занимаваме с глупости.

— Тоест да зарежем бързите кредити и търкането?

— Точно така.

— Това със застраховките е тема на друг разговор. Не виждам защо да не печелим по всички възможни законни начини?! Считай, че молбата ми за съдействие по казуса „Шопов“ е оттеглена. Преди малко ми се обади една от моите партньорки и ме уведоми, че има план Б. Все пак ти благодаря за готовността да съдействаш.

— Добре — гласът на Бранко би могъл да полира диаманти. — Считам случая за приключен.

— Чакай. Оценявам предложението ти за застраховките, без проблеми ще накараме Шопов да се съгласи.

— Предложение, на което няма да може да откаже.

— Имам такова и за теб — Стария все още не бе го поканил да седне. — Мисля си за предложението на Доктора. От онази вечер, когато всички гласуваха „за“, без теб, разбира се.

— Какво за него?

— Може да е разменната монета. Искам онзи циганин да си плати. Най-добре е само ти, аз и Стоил да знаем. Остави го да организира всичко, това е работа за професионалист. Бих участвал и аз, да ти кажа, но съм твърде стар за такива… емоции. Добре ли си? — Стария звучеше сериозно загрижен. — Я седни, че като те гледам как пребледня, ще вземеш да колабираш.