Георги Томов - Розариум

— Бранимире, Стария говори ли е теб за Шопов?

— Кой Шопов?

— Моля те, нека не се държим като деца. Той обеща да те помоли за помощ — Ивета седна на дивана и вдигна краката си на специалната табуретка.

— А защо той, а не ти? Доколкото разбирам, ти си в основата на това… на тази гнусотия!

— О! Хайде без квалификации. Явно знаеш за какво става въпрос. По-скоро мислиш, че знаеш, но както и да е. Ти какво му отговори?

— Той не е искал отговор. Каза ми да помисля. Сякаш аз съм малоумен и мога рязко да се просветля за истината — Бранко угаси телевизора и захвърли дистанционното на дивана.

— Ако искаш, вярвай, но и на мен не ми беше лесно да приема — въздъхна Ивета. — Не сме такива кучки, за каквито ни считаш. Зная всички доводи, които ще изложиш, но, повярвай ми, премислила съм добре. Трябва да се гледа…

— … гората, а не дърветата — прекъсна я Бранко. — Май си мислила с чужда помощ.

— … войната, а не битката — тя се направи, че не схваща намека му. Защото има по-важни неща от моите и твоите лични чувства, моето и твоето его.

— Абе, какво его, бе! Аз ти говоря за съвест!

— Моралният абсолютизъм… човек трябва да се абстрахира от собствените си чувства по конкретен казус, ако иска да прави морални преценки.

— Не, не! Няма да те слушам! Как може въобще да споменаваш думата „морал“?! Как ще гледаме хората в очите, когато това се разчуе?

— На кого му пука за жълтите издания…

— Жълтите ли? Ти май не си даваш сметка, че ще лъснем по всички медии. Учредителите на фондацията „Да спрем убийците на пътя!“ защитават убиец депутат!

— Ти нали не си от учредителите и не си си мръднал пръста за тази фондация?!

— И никой нормален човек няма да намери и едно мъъъничко оправданийце за това, което правиш.

— Предполагам. Щом най-близкият ми човек дори не иска да ме изслуша.

— Знам какво ще ми кажеш. Шопов ще помогне за каузата с голямо „К“ — законодателни промени. На гърба на един компромис ще избуи справедливост. Целта оправдава средствата. Макиавели. Не е важно как го прави, важното е котката да лови мишки — свободна интерпретация на Мао. Ти помниш ли снощния ни разговор, как пламенно защитаваше тезата, че „всеки трябва да си плати“?!

— Да, защитавах я, но защо точно снощи, питаш ли се? До момента да съм ти говорила за лично отмъщение? Не, застъпвах тезата за максимално стриктно спазване на закона. Именно защото законът е замислен като емоционално дистанциран морален стожер. Но той не е в състояние, въпреки общите постановки за рецидив, да отчете конкретиката на всеки един случай, що се отнася до бъдещите действия на субекта.

— Не ми се дръж като на съдебно заседание! — Бранко се плесна с длан по коляното. — Вече не можем да си говорим като нормални хора.

— Твоите най-близки приятели нормални хора ли са? Когато на предложението на доцент Бояджиев всички са казали „да“, да не би да са си удряли главите в стените?

— Защо смесваш двата случая? Ти убедена ли си, че те биха одобрили това с Шопов?

— А ти убеден ли си, че не биха? Кой нормален човек ще прави паралел между Шопов и онзи рецидивист?! — Ивета повиши глас. — Защото ако не виждаш разликата между надрусан, вреден за обществото мангал и един достоен човек, жертва на обстоятелствата, то просто няма какво да коментираме.

— Върховен цинизъм! — Бранко скокна от дивана. — Това, което ни се случи, на нищо ли не те научи? Кажи ми само с какви очи заставаш до леглото на дъщеря ни? Нали твърдиш, че си четете мислите… значи тя знае за погубеното семейство и детето сираче. И какво точно ти казва — „Гордея се с теб, мамо!“.

— Е, ти нали си сълза неизплакана! Забрави за Шопов, ще се оправя и без теб, но ако си мислиш да го използваш като индулгенция за бездушието ти към собственото ти семейство, за оправдание на безгръбначния ти отказ да се държиш като мъж, нищо няма да бъде както преди. Да си мъж, не означава веднъж в годината да грухтиш пет минутки отгоре ми!

— Млъкни! — Бранимир тръгна към вратата.

— Няма да млъкна! Защо бягаш?! Аз изпълнявам дълга си и съм всеотдайна майка, нали? Мислех си, че не мога да изисквам същото от теб, защото един баща едва ли може да обича някакво си клето създание , така както го обича майка. Но за да си баща, първо трябва да си мъж. Бранимире, върни се веднага и се дръж като мъж!

Докато съпругът ѝ дезертираше от полесражението, Ивета мерна стиснатите му до бяло юмруци. „Върни се, копеле мръсно, да ми кажеш защо уважаван депутат, макар и със свален имунитет, ти се струва по-неморален от теб и тъпите ти сексмандати? И как жълтата преса би погледнала на това?!“ — идеше ѝ да изкрещи, но не обичаше да хаби напразно козовете си. Не бе наивна — знаеше за изневерите на мъжа си и отдавна си бе наложила да ги приема мълчаливо. Нямаше нищо против от време на време някоя фльорца е интелектуални претенции да лъска доспехите на мъжкото му его, стига той да не изпаднеше дотам, че да се влюби. Обаче да му позволява позата на светец?! В никакъв случай.