Георги Томов - Розариум

Благодарение на намесата на Биби и Ивета всички по веригата бяха проявили разбиране, но, за съжаление, поисканата от прокурора по делото експертиза вече беше депозирана в деловодството на съда. Единственото, което можеше да се направи, беше съдийката да зададе въпроси за категоричността на изводите към някого от експертите и той да прояви колебание при отговора, което съдийката да забележи, а прокурорът — да проспи. Толкоз.

Въпросът се свеждаше до това някой от тримата експерти да съдейства, но кой? Всичките бяха наскоро пенсионирани университетски преподаватели — с титли и чувство за собствено достойнство. Трябваше да се открие „слабо място“ у някого. И Ивета успя. Синът на професор Казанджиев, четиресет и няколко годишен, бе заложил апартамента си, за да получи банков кредит, който от известно време не обслужваше. Тя го покани на среща, след като предварително се увери, че сумата за погасяване на заема напълно урежда Шопов. Не беше необходимо кой знае какво красноречие за убеждаване на сина, оставаше той да се пребори с баща си. Бе му отнело почти седмица, Ивета се бе изнервила, а Биляна залагаше две към едно, че ще искат повече пари. Оказа се, че професорът се предал пред перспективата със съпругата му да приютят при себе си сина, снахата и двамата им любими внуци.

Боневи бяха в Гърция, когато младият Казанджиев ѝ се обади, и всъщност единствено Ивета бе в течение за благоприятния изход на семейните преговори. На курбана тя бе издебнала удобен момент да помоли Стария да убеди Бранимир да им помогне по случая „Шопов“. Идеята ѝ бе хрумнала в колата при връщането им в София, след като той я ядоса с философските си брътвежи. Нямаше нужда от помощта му, но така щеше да смаже претенциите му за морално превъзходство веднъж завинаги. Ивета обичаше Бранимир, вярно — не е всепоглъщащата страст от първите им години заедно, но любовта им се бе трансформирала в обич, приемаща и склонна да прощава. Обаче в последните месеци той все повече я дразнеше с поведението си, имаше моменти, в които просто го ненавиждаше…

Всичко бе започнало от момента, в който Бранимир я бе зарязал сама в хотела в Тел Авив и бе хукнал към Божи гроб. В разгара на най-ужасната ѝ нервна криза! От две седмици мърмореше, че докторите не знаят какво правят и не дават никакви гаранции. Гаранции! Това да не е фирмен сервиз на „Мерцедес“. А след като тя предложи да се приберат, пак беше контра — нямало как да обзаведат апартамент е необходимото; кой ще си зареже семейството, за да бачка нонстоп в София; как ще се навие някое от световните медицински светила да пътува всеки месец до България. Абсурд. И все пак тя го беше направила. Но от всичко най-много се вбесяваше заради отношението му към фондацията „Да спрем убийците на пътя!“. Макар че в началото Бранимир бе ентусиазиран, по-късно се дистанцира, без да даде никакво обяснение — отказа да се включи в Управителния съвет, не помогна при набирането на средства и въобще не се интересуваше какво се случва. Ивета се бе опитала да го приобщи, искайки мнението му за готовата програма и за целите, които си поставяха с Биляна, но той бе коментирал сухо: „Вместо да сменяте законодателството, по-добре поемете делата на потърпевшите. Про боно“. Тя така се потисна, че ѝ идеше да зареже всичко. Добре че беше Стария. И когато се бе появила възможност — ужасна, гадна, трагична по своята същност, — но все пак възможност да постигнат нещо значително и да заковат рецидивистите, вътрешното чувство ѝ подсказваше, че Бранимир щеше да бъде бесен. А нямаше как да не разбере. Бе се опитала да го предразположи при пътуването им в Гърция и да му признае за случая „Шопов“ и своето участие в него, но така и не можа. А на прибиране той бе започнал да я обвинява за нейни хипотетични минали грехове, заради които Господ е наказал дъщеря им! Господ! Този ли Господ, който не си мръдна пръста да спаси детето ѝ?! След всичко, което бе направила!

Ивета подмина вратата на помещението, което допреди година приютяваше обслужващия персонал, и се качи по тясната вътрешна стълба към жилищните етажи на къщата. „По дяволите, Бранимир се опита да ми вмени морална вина за случилото се с Рая! Нека видим как ще се гърчи, когато се налага самият той да вземе решение.“ Защото тя не бе взела лесно своето. Но, както казваше Стария: „Трябва да гледаме гората, не дърветата“.

Бранко седеше на фотьойла си пред телевизора и цъкаше нервно с дистанционното. Не отговори на поздрава ѝ. Ивета предпочиташе веднага да се изправи пред гнева му, отколкото да чака. Така или иначе бурята нямаше да се размине.