Георги Томов - Розариум

С неприятното чувство, че е закъснял, Стария застана на пост пред входната врата в десет без една минута. По външния вид на къщата бе невъзможно да се предположи, че собственикът ѝ отдавна е милионер в зелено. Някогашната вила на тъст му не се различаваше от постройките наоколо, вдигнати през седемдесетте — два етажа, двускатен покрив, гараж за една кола. Стария живееше сам, съседните имоти от години не се ползваха, а за шофьора си, по съвместителство и охрана, бе наел къщата отсреща. Уличното осветление бе изградено от фирмата, която държеше бакалията в махалата, тя поемаше и сметките за ток. Съкварталците едва ли предполагаха, че в стълбовете са монтирани модерни камери за наблюдение. От време на време Стария нарочно се отбиваше до магазина и надаваше ухо на дебатите, които наборите му водеха. На няколко пъти бе чул подмятания, че е редно онези да оправят и пътя, та да не си трошат децата автомобилите, като идват. Хич не вярваха на магазинера, че не бил виждал шефовете, а магазинът работел на загуба. Вярно, че цените са по-ниски от градските, ама сигурно има някаква врътка тука…

Задръстването по Околовръстното шосе започваше от светофара с улица „Любляна“. Накъде се бяха втурнали всичките тези хора в събота сутрин, едва ли отиваха да играят тенис в Дипломатическия клуб? Не обичах да закъснявам, особено пък за среща със Стария. Той щеше да се курдиса в десет нула нула на входа на къщата си в Иваняне и нямаше да мръдне оттам, докато не се появя.

Стария се появи в живота ми преди двайсет и три години — в ролята на спасител. Буквално. В продължение на шест месеца след регистрацията на „БиС“ ООД със Стоил си бяхме скъсали задниците, за да направим верига обменни бюра по морето. Вложихме до стотинка натрупаното с години от чейнджа в помещения, разрешителни, преустройства, обезопасяване, наемане на служители, обучение… Разбира се, най-голямото перо в инвестицията се оказаха подкупите. Хиените от държавните служби потриваха доволно ръце и ни сваляха по три кожи. До момента валутната търговия в черноморските курорти негласно се контролираше от две групировки. Варненската държеше от Бяла на север, бургаската — от Обзор на юг. Те се обединиха срещу новия „софийски“ играч и тъй като от години хранеха местните ченгета, изходът от борбата беше предизвестен. В един и същи ден насрочихме трийсет водосвета за откриване — от Балчик до Ахтопол, и получихме трийсет анонимни заплахи за бомби. А в следващите дни полицията бе затрупана от фалшиви сигнали за продажба на дрога в обектите ни и, за разлика от друг път, се оказа адски загрижена.

За онова, което се случи по-нататък, не искам да си спомням.

„Добре че направиха това разклонение от Околовръстното. Преди кръстовището беше много опасно.“

Няколко седмици по-късно ми се обади приятен женски глас и обясни, че шефът на „Уни-трейд корпорация“ ме кани на личен разговор. Взех Стоил със себе си и отидохме до офиса им. Посрещна ни младо, спиращо дъха момиче: „Приятно ми е, Биляна“. Представихме се смутено. „Господин Бонев, както ви казах по телефона, шефът желае да говори с вас лично . Господин Стоев, бихте ли ме изчакали тук, моля.“ Стоил я гледаше като зомбиран. Аз я последвах, без въобще да се сетя да възразя, че не съм довел приятеля си, за да виси в коридора.

Средно висок мъж с жилеста фигура на бегач на дълги разстояния стоеше до френския прозорец в дъното на кабинет, създаващ усещане за разточителен лукс. Домакинът — силно прошарен, с уверено държание и внушаваща доверие усмивка — ми протегна приветливо ръка. „Благородство, доблест, достойнство, почтеност, честност, великодушие, аристократичност, изтънченост, извисеност.“ Ръкостискане на политик — както би казала с възторг Ефросина, лелята на баща ми — „кратко и енергично“. Тя държеше да имам богат речник и да се здрависвам точно по този начин.

„Бранимир Бонев, приятно мие.“

„Бранимире, радвам се да ви видя. Много съм слушал за вас. Заповядайте“ — мъжът направи широк жест с ръка, но така и не се представи.

Зачудих се как да се обръщам към него, тъй като и при разговора по телефона секретарката не беше споменала името му.

„Сядай.“

Креслата бяха кожени, а на ниската масичка искряха Кристалин чаши за уиски и купа с ядки. Етикетът и дори формата на бутилката бяха странни — HUDSON . Разговорът бе делови, без излишни встъпления. „Шефът“ резюмира положението: веригата обменни бюра не функционира; отношенията с конкуренцията са повече от комплицирани; масовото бягство на наши служители е факт. Слушах внимателно, без да възразявам.