Георги Томов - Розариум

Покойният му тъст, о.з. генерал от ДС, го беше вкарал преди години в елитния кръг на най-добрите бриджори в България, а и страхотни хиени в покера — всичките мъже с власт, негови близки приятели и съратници. В годините непосредствено след Десети ноември се събираха около застланата със зелено сукно маса в апартамента на генерала поне няколко пъти седмично, но тогава времената бяха други. „Електоратът“ нямаше и бегла идея колко съдби се решаваха между две раздавания… После политическият пъзел се подреди по „правилния“ начин и срещите се разредиха, а откакто бе починал тъстът му, бяха сведени до задължителната „спявка“ в събота вечер. Понякога откарваха часове в спомени и приказки, преди да разопаковат тестетата. На последната среща коментираха, че общественият живот в България винаги е бил театър, но след Десети определено е театър на сенките, които бяха излезли на светло, превръщайки се в главни действащи лица. По този повод цитираха думите на тъста му:

„Ако политиците бяха по-образовани, ако бяха чели повече, щяха да знаят защо СС са били безупречни, а Химлер — идеален техен шеф? Защото не е демонстрирал визионерско мислене, нито отдаденост и съпричастност към философски идеи. Не е бил вманиачен по националсоциализма и би приветствал всякаква идеология, изискваща силна ръка. Знаел е какво представляват сенките и как се раждат. Ние също знаем. Както и че най-силната светлина ражда най-плътните сенки и една силна светлина не е по-различна от друга силна светлина по отношение на сенките. Службите не трябва да си позволяват партийни пристрастия, защото това мигновено компрометира професионализма им. Не го разбираха слагачите на Бай Тошо, а за съжаление, и сегашните «демократи» си умират за партийно предани кадри. Голяма грешка. Ако ще се отказваме от принципите, защо да служим на някакви политически парвенюта, а да не играем собствената си игра?“

Стария бе убеден, че да се играе покер, без да виждаш лицето на противника, е върховна глупост, но от време на време влизаше в мрежата за час-два бридж. За кратко бе направил убийствен рейтинг и дори такива бридж шовинисти като поляците го канеха за партньор. Навремето „полската афера“ бе променила живота му. Класическа история за развитите времена на соца — контрабанда на ценности зад граница и търговия с валута от студенти, деца на „наши комунистически другари“ с дипломатически паспорти. Замесено било и тогавашното гадже на бъдещата му съпруга, но баща ѝ отказал да го отърве и забранил на дъщеря си каквито и да е контакти с „прокажените“ ѝ приятелчета. И тогава тя „забърсва“ него — Стоян Белев, далавераджия с широки, хаотично трупани знания и дълбока вътрешна потребност от култура. След години тя си призна, че го е направила нарочно, напук, а после се влюбила. Татенцето искал да застреля натрапника, докато не разбрал, че дъщеря му е бременна. В началото на седемдесетте безотговорният пройдоха се оказа млад баща и студент по право в Софийския университет, разбира се — с висшата протекция на тъста. Златна птичка бе кацнала на рамото му и той нямаше никакво намерение да я изпусне. Години по-късно бе осъзнал, че генералът — един от най-умните и прозорливи мъже, с които животът го бе срещал, — още с първия разговор с кандидат-зетя, бе оценил самородния му интелект, качествата му, неистовото му желание да промени живота си и готовността му да плати цената за това. И го бе моделирал по свой образ и подобие — изгоден и за двамата бартер, в който единият получаваше син, за какъвто бе мечтал, а другият — баща, какъвто никога не бе имал.

Стоян редуваше часовете в Софийския със занимания в школата в Симеоново, като избягваше и старите си приятели, и новите си познати, защото шеше да му се наложи да лъже, а сред нещата, които не понасяше, лъжата заемаше първо място. Поне пет години по-възрастен от състудентите си, при това женен и с дете, той се държеше резервирано и обикновено сядаше сам на лекциите. По някакъв повод цитира Плиний Стари (обожаваше историята и философията) и прякорът „Стария“ му се лепна съвсем естествено, последва го извън аудиторията и остана с него завинаги.

Първата му самостоятелна задача, вече като офицер от Второ главно, бе свързана с така наречените контрабандно-валутни престъпления. Член 250 от Наказателния кодекс на НРБ гласеше, че който наруши разпоредба на Закона за валутните ценности и валутния контрол, се наказва с лишаване от свобода до три години и с глоба от петстотин до две хиляди лева. Търговията с валута и „валутни стоки“ беше изключителен монопол на държавата, а обмяната на чужди банкноти се водеше „престъпление срещу същността на обществено-икономическия строй“.