Георги Томов - Розариум

— За какво сме му изобщо на Господ? — Маро клатеше скептично глава. — Само му се пречкаме. Представяте ли си какъв е гъч на небето.

— Всеки човек има ниво, до което достига. Тъй като преминаването по цялата скала е бавен процес, то е необходимо да има етапи. Но аз не считам, че всички хора могат да изкачат стълбата на развитието и осъзнаването. Повечето са осъдени да циклят на по-ниските нива. Зная как ще ви прозвучи, но за някои хора Бог е приготвил „цел“, но повечето са „средство“. Това е нещо като… човешки тор, хранителна среда, в която са посети семена.

„Човешки тор ли?“ — помислих си. Още в първите години на съвместна работа Стария ни изненада с разсъждения, заради които сме спорили с Ивета по цели нощи. Той считаше, че е по-добре да бъдат подкрепяни хора, доказано полезни за обществото. Всичко тръгна от ролева игра на първия тиймбилдинг на „Уни-финанс“, в която от колектива се очакваше единодушно да реши кого да „спаси“ — бременна майка с дете или възрастен учен, пред пробив в лечението на рака. Стария държеше за учения и му се наложи да убеждава двайсетина души в смисъла на своите доводи. Оттам се стигна до казуса трябва ли да се помага на деца с вродени болести и аномалии и той недвусмислено заяви: „Не и когато ресурсите са ограничени“, и разви теорията си, като даде за пример животинския свят, където родителите убивали част от малките си, ако не са в състояние да изхранят всички. Разбира се, стана голяма разправия и понеже той в подобни спорове не се държеше като шеф, а като тийнейджър, се наложи аз да охлаждам страстите. Всъщност мислех като него, докато Ивета намираше тезата за фашистка. През годините холдингът подкрепяше различни благотворителни акции, но Стария все гледаше да е свързано с образование, а не с нечие лечение. Обявяваше се категорично против „обречени каузи“, както той класифицираше опитите за спасяване на безнадеждно болни хора, дори да ставаше дума за деца.

— Аз си представям Бог — продължаваше лекцията си Стария — като учен. Каквито и теории да е имал в главата си, рано или късно би трябвало да е стигнал до етапа на експериментите.

Някъде в къщата се захлопна врата. По улицата преминаха с ръмжене и трясък няколко кросови мотора.

— Аз май ви досадих — Стария изглежда се усети, че е прекалил.

— Това за „човешкия тор“ не ми харесва — побързах да се намеся. — Ако държите, мога да обясня защо.

— Не държим — Стефан се смръщи престорено. — След два курбана трудно се понася философски симпозиум.

— Всъщност — Стария поклати глава — „симпозиум“ идва от гръцки и буквално значи съвместни пози, а преносно — пир, гуляй. Мъжете са се събирали в „мъжката част“ на дома, полягали са на специални лежанки около отрупаните с храна и вино маси и са преяждали и препивали до… да не казвам какво. Млади момичета са ги забавлявали, а млади момчета са им помагали да повърнат, за да могат отново да се включат в угощението. Апропо, какво искаш да кажеш с това за двата курбана?

— Е, то е ясно какво. — Стефан погледна към Доктора. — И аз като Бранко — ако държите, мога да обясня.

— Няма смисъл да обяснявате. Мисля, че всички присъстващи се разбираме от половин дума — Стария се изправи. — Чудесна вечер беше. Другия път сте при мен. Зная слабите ангели на всички ви — разтегли устни в усмивка. — В кулинарен аспект. Лека нощ и доскоро. Не ме изпращай — обърна се към станалия на крака Стоил. — Ще отида да благодаря на Биляна и тръгвам. Бранимире, ела утре у дома да поговорим. В десет добре ли е?

Кимнах, леко озадачен. Стария не канеше често у дома си. Кое ли не търпи отлагане до понеделник?

— Защо си причинявам това ? — промърморих и се наместих на дясната седалка на джипа. — Заради една ракия и няколко чаши бяло вино.

— Какво си причиняваш? — Ивета не бе схванала, че тонът ми е шеговит. Тя се настани мълчаливо зад волана и потеглихме. Не се наложи да обяснявам, че под „това“ съм имал предвид жена да ме вози, но пък всъщност се шегувам — тя е страхотен шофьор.

Спуснахме се към центъра на Драгалевци и едва се провряхме между паркираните пред механа „Чичовци“ автомобили.

— Филип изглеждаше много добре, нали? — обади се Ивета.

— Да, бързо се възстановява, браво.

— Биби каза, че тази карбонова шина може да се наложи да я носи цял живот въпреки операциите. Но пък като е с нея, почти не личи, че има проблем с крака.

— Доктора говореше за някаква трансплантация…

— Транспозиция. Мускул, който движи стъпалото надолу, ще бъде преместен да го повдига. Бели кахъри… — въздъхна Ивета. — Добре че отидохме. Видя ли го как се разрева, като го прегърнах?