Георги Томов - Розариум

„Предложението ми е следното: ще реша проблемите ти и ще осигуря безоблачна работа на веригата срещу седемдесет и пет процента от собствеността на «БиС» ООД.“

„Абсурд — избухнах. — Максимум двайсет и пет.“

„Не обичам да се пазаря — каза кротко мъжът, — но ще ти направя финална оферта. Аз и ти — петдесет на петдесет. От теб оперативното ръководство, от мен — осигуряване на финансиране и всичко останало.“ „Но аз не съм сам, това значи със съдружника ми да работим за нищо!“

„Не ме разбра, аз и ти ще имаме по петдесет процента. На него ще направя друго предложение. Добре е, че дойдохте двамата, така ще решим всичко още на момента.“

„Ще имаме нужда от няколко дни да помислим…“

„Не, всеки от вас ще има по една минута за отговор. Твоята започва да тече сега“ — мъжът погледна демонстративно часовника на ръката си. „Гарантирате ли, че партньорът ми ще бъде доволен от сделката?“ „Разбира се. Аз правя само взаимноизгодни предложения. Десет секунди. Да или не?“

„Да“

„Благодаря“ — мъжът се изправи и стисна ръката ми над ниската масичка. Уискито и ядките останаха недокоснати.

„Биляна ще те изпрати. Не чакай приятеля си, предполагам, че разговорът с него ще е по-дълъг.“

В десет и една паркирах зад скромния дискавъри, с който Стария пътуваше до офиса. Иначе ползваше последен модел рейнджроувър, макар да не обичаше лукса. „Хората съдят за бизнеса по автомобила и офиса“ — първият му урок навремето. „За съжаление, у нас точно парвенютата диктуват вкуса в бизнеса, политиката и дори в изкуството…“

Ръкувахме се и Стария ме пропусна напред към хола, чийто стил Ивета определяше като „класически винтидж“. Нямах мнение по въпроса, но бях сигурен, че очите на всеки антиквар биха заблестели при вида на идеално запазените и поддържани масивни орехови шкафове с фризове и маси с множество чекмеджета. Изглеждали поне на два века, но орнаментираните им дръжки от лят метал, макар и стари, би трябвало да са монтирани допълнително — твърдеше съпругата ми. Креслата и диванът напомняха шейсетте години заради тънките си метални крака, но пък бяха изключително удобни.

Двамата се настанихме около ниската маса с размери на волейболно игрище. Плотът ѝ бе отрупан с книги, от които стърчаха разноцветни хартиени лентички. Между тях бяха разпилени множество изписани на ръка листа. Странно, тъй като бях виждал хиляди пъти бюрото на Стария — всичко по конец и не повече от три бумаги отгоре.

— Как изкарахте в Гърция?

— Нормално, но Ивета се притесняваше, че Рая ще страда от липсата ѝ и може да изпадне в паника.

— Разбирам. А има ли основания за това?

— Вчера минахме да я видим, Рая изглеждаше както обикновено. Според мен.

— А според Ивета?

— И според нея, но тя го тълкува по друг начин — Рая е стабилна емоционално.

— Ивета е абсолютно сигурна, че Рая ще се оправи. Възхищавам ѝ се за вярата.

— Тази фанатична увереност е другото проявление на религиозния плам, който я беше обладал преди. Но по-добре така — въздъхнах.

— Обичам я като свое дете — Стария сложи ръка на сърцето си. — Както обичам теб. знаеш, че бих направил всичко за вас и за Рая.

— Зная, да. Благодаря ти. Надявам се да не сме те разочаровали.

— Не, не, моля ти се.

След кратка пауза Стария продължи:

— Точно защото гледам на теб като на син, затова те поканих. Искам да поговорим на спокойствие. Да направя ли кафе?

— Не, благодаря. Пил съм. За какво става дума?

— За холдинга, разбира се.

Облегнах се назад. „Кой ще овладее холдинга?“ Всъщност отдавна знаех, че рано или късно ще се стигне до този момент. Неизбежно беше — по много неща си приличахме, но и твърде се различавахме със Стария.

Оферти, които не можеха да откажат, получиха и другите ключови играчи във фирмите с името „БиС“ — ООД-то, в което бяхме партньори със Стоил, и собствениците на трите ЕТ-та — Манекена, Слайса и Доктора. Стоил изненадващо заяви, че винаги е мечтал да стане ченге и прехвърли дяловете си на Стария. Нямаше и намек за обвинение от негова страна за моята сделка, с която на практика го предадох. Седмица по-късно бе назначен като разузнавач първа степен, мина за половин година през Симеоново и за кратко време изгалопира през всички нива на служебната йерархия в Национална служба „Сигурност“: началник на сектор, началник на отдел и директор на дирекция. След обучение в полицейските академии в Унгария и в САЩ бе назначен за заместник-председател на същото ведомство, преименувано на Държавна агенция „Национална сигурност“. Бях чувал, че името му е спрягано в МС и за титуляр, но президентът имал други предпочитания и приоритети.