Георги Томов - Розариум

Стария се бе оказал напълно прав — финансирането секна и „Уни-финанс“ бе зарязан да се оправя сам. Преструктурирахме фирмите, съкратихме близо две трети от служителите и за две години успяхме да сведем свободното падане на холдинга до плавно спускане с парапланер. Въпреки това партньорите ни настояваха за спешна разпродажба на инвестиционните проекти и дори на работещите бизнеси. Стария се беше противопоставил категорично, но аз считах, че всеки има право да спасява парите си както намери за добре. Така в безупречните ни до момента отношения се появиха първите, тънки като паяжини, пукнатини на разногласията. И двамата се правехме, че не ги забелязваме.

Все пак трябваше да продължим напред и като начало започнахме с изкупуване на просрочени фирмени кредити от банките, след което разпродавахме активите. Рисковано, но все пак успявахме да излезем на печалба, а на няколко пъти направихме и сериозни удари. Но и тези възможности се изчерпаха — малкият и средният бизнес бяха сринати и погълнати от монополистите. Тогава преминахме към просрочени ипотечни кредити на частни лица, но това беше неблагодарна работа.

За радост, сайтовете ни за хазарт и порноканалите в нета носеха неочаквано добри пари.

— В интерес на истината, Ивета и Биби се справят много добре.

Погледнах го изненадан, не очаквах директно противопоставяне.

„Аха, личните ти добермани.“ Фирмата за юридически услуги, в която Ивета и Биляна бяха съдружници на Стария, не беше под шапката на холдинга. В последно време се занимаваха и с просрочените задължения към „Топлофикация-София“ и „Софийска вода“. Хиляди хора с изненада научаваха, че са осъдени без тяхно знание и освен неплатените сметки дължат и купища пари за разходи по делото и съдия-изпълнител.

Стария продължи:

— Далеч съм от мисълта да сравнявам. По принцип жените са по-адаптивни от нас. Това им е в природата.

Няколко месеца след катастрофата на Рая и Филип в паяжината на разногласията ни се замотаха две тлъсти отровнозелени мухи — масовите хазартни игри и бързите кредити.

— Не помня да си изразявал сериозни резерви към последните ни проекти — Стария повдигна рамене, — но ми се струва, че ги бойкотираш. Страх ме е, че вече е късно, а можеше в момента да сме номер едно в бързите кредити. А и по картоните за търкане не се работи.

„Уни-финанс“ имаше готовност да пусне услугата за даване на бързи кредити през цялата верига от обменни бюра, създадена преди двайсет и няколко години, но до момента бяхме отворили само няколко от тях.

— Очаквам да разбера какви са твоите намерения, Бранимире. Имам чувството, че не искаш повече да работиш за мен.

Когато купих навремето къщата в Бояна, за нея се грижеше едно семейство — Мария и Иван — и аз ги помолих да останат. Тя се занимаваше с домакинството — чистене, готвене, пране, гладене, а той — с градината, басейна, инсталациите. Ивета роди и на третия месец жената пое и бебето. Рая проходи в ръцете ѝ, Мария първа чу думата „мама“ и през годините си остана най-довереният човек, изповедник и адвокат на дъщеря ни. Няколко месеца след катастрофата съпругата ми — без аз да зная — бе помолила Мария и Иван да напуснат къщата. Не искала да разбират, че сме върнали Рая в София. Аз пък не разбирах как може това да е проблем, та те я обичаха като собствено дете. На тяхната възраст било време да си починат, твърдеше Ивета, а аз нямах сили да ѝ противореча в този критичен и за двама ни момент.

На рождения ден на Рая — 12 март — Мария ми се обади по телефона, за да ме попита как е „нейното момиче“. Звъняла на Ивета, но тя не ѝ вдигнала. Предложих ѝ да се видим и да поговорим. Имах угризения за начина, по който се бяхме разделили, след като половината ми съзнателен живот бе преминал с тези хора.

Когато се видяхме, я прегърнах и тя се разплака. Заразпитва за Рая — разказах ѝ за убеждението на майка ѝ, че всичко ще се оправи. „Грях имам аз — проплака Мария. — Моята райска птичка ми довери, че на пътуването до Банско се гласи да става жена, а аз казах на майка ѝ. А бях обещала да пазя тайна!“

Иван, мъжът ѝ, не бил добре със здравето, но се оправил. Възрастната жена стискаше разръфаните дръжки на чантата си и хапеше устни. След като ни напуснали, Иван се разболял и тя взела бърз кредит. Шест месеца по-късно се оказало, че дължат баснословна сума…

Помислих си, че тези добри хора са безпомощни като натирени на улицата домашни любимци. Обещах да помогна, което притесни Мария — нямала това предвид, когато приела да се видим. Бях убеден, че е искрена. На тръгване отново я прегърнах, стиснах в дланите си малките ѝ и напукани от работа ръце и ѝ обещах всичко да бъде наред. „Господин Бонев, вие сте добър човек. Жена ви не е лоша, но за толкова години нито веднъж не ме е докоснала. Извинявам се, че ви говоря такива неща…“