Сибин Майналовски - Змии в стените

Райън бавно се настани на креватчето й. Миришеше на евтин парфюм, още по-евтин бърбън и цигари. Беше гол, ако не се броят слиповете, които след миг изшумоляха приглушено при свличането си на земята.

— Здравей, Мели — прошепна той с предрезгавял от възбуда глас. — Готова ли си за татенцето? Остави Зайо и прегърни малкия Райън. Помилвай го. Знаеш, че обича да правиш така. О, да, помогни на татко да премахне напрежението…

Тя мълчаливо остави плюшената играчка на нощното шкафче и протегна послушно ръка. „Малкият Райън“, който изобщо не беше малък, вече бе изправен в пълна бойна готовност, очаквайки ласките й. От стискането на Зайо и от всичките нерви дланите й бяха сухи и леко грапави. Чудесно. Пастрокът й обичаше, когато го милваше така. Щеше да свърши по-бързо.

Обхвана с лявата си ръка края на нещото, а с другата бавно започна да гали провисналите в основата му израстъци. Дишането на Райън се учести. Дланта му се плъзна по бедрото на Мелиса. Тя присви краче в коляното, позволявайки му да докосне стъпалото й — още един фактор, който щеше да го накара да изригне преждевременно. Ръката й започна да се движи по-бързо. Пастрокът й простена и изви гръб.

— Мели, дръпни се! — дочу отнякъде като в просъница гласа на баща си. На истинския си баща. Изправи се стреснато в леглото и се огледа. В стаята, както и преди, нямаше никой — само те двамата с Райън.

И Зайо.

Зайо вече не бе на нощното шкафче. Беше се озовал на възглавницата й, а пластмасовите му очи горяха с див, чудовищно истеричен пламък.

— Дръпни се, казах ти! — изкрещя баща й от нищото.

— Какво, по… — сепна се Райън и скочи от леглото. Нещото между краката му пулсираше — очевидно бе на косъм от кулминацията.

С крайчеца на окото си Мелиса видя как Зайо също скочи. Огънят в очите му вече беше изгаснал, затова отначало не успя да разбере дали пастрокът й е „свършил“ или не. След това обаче усети как от гъстата течност, която я облива, не се разнася мирис на риба, както обикновено, а на желязо, смърт и отчаяние. Няколко капки се озоваха на устните й. Тя несъзнателно ги облиза. Вкусът също бе различен. Имаше вероятност сексът никога да не успее да й се понрави. Виж, това бе друго нещо.

Нямаше как да е абсолютно сигурна, защото всички писъци, ревове и крясъци, които изпълваха не твърде голямата детска стая, внимателно запушиха ушите й… като грижовни бащини ръце.

Но миг преди това за няколко ужасяващи секунди дочу как Зайо с наслада започва да хрупа нещо.

Което определено не беше морков.

Днес е първи март. Слънцето бавно залязва и оставя след себе си само мрак и аромат на току-що разцъфнали дръвчета. Миризмата е толкова гъста и успокояваща, че ти идва да легнеш в нея, да се завиеш, да се предадеш на ласките й, докато най-накрая изопнатите ти нерви не заспят и не те избавят от необходимостта да крещиш мислено всяка една оставаща секунда от живота си.

Само че не и днес. Днес имаш работа. Не трябва да си позволяваш отпускане, защото днес е първи март.

По принцип имаш работа на първо число всеки месец, не само на първи март. Но днес е специален ден. Днес е вашата годишнина. Не може да я разочароваш по този елементарен начин — после едва ли ще има смисъл да обясняваш колко изморен от живота се чувстваш, колко ти е омръзнало да се бориш с болката, която плува по нервите ти като динамит в река от нитроглицерин, колко много копнееш да полегнеш в прегръдката на аромата от цъфнали дръвчета и да заспиш. Като за последно. Но тя няма да те разбере. Никога не те е разбирала.

Затова продължаваш да вървиш по прашния път към полянката, където се целувахте за пръв път. Слънцето се отказва да се бори с теб и окончателно се оттегля тактично зад хоризонта, където ще продължи да досажда на другата половина от земното кълбо. Изпод земята изпълзяват къртици, които вперват сляп поглед в небето, освободило се от изгарящата напаст, поемат въздух с пълни гърди и отново се завират в пръстта. Внимателно ги заобикаляш: не искаш да ги нараниш случайно, та те са твои събратя по съдба, отрудени същества, които са обречени цял живот да прекарват, ровейки в отпадъците на другите.

Някъде в гората се обажда кукувица. Затаяваш дъх, надявайки се, че пернатата прорицателка ще изкука един-два пъти, отброявайки последните години, които са ти останали като мъчение на този свят. Напразно. Птицата кука като побъркана, сякаш самият дявол е застанал зад нея, заплашвайки я с деветте кръга на ада, ако не продължи максимално миговете ти на страдание.