Сибин Майналовски - Змии в стените

— Виновен! — ухили се той безпомощно и разпери ръце. — Пред теб стои Ханс — осмо поколение натурализирано трансилванско зомби. Съжалявам, ако не съм от класата Ви, Ваше Величество.

— Стига де, просто се шегувах! — плесна го по ръката вампирката. — Улрике фон Заксен, на твоите услуги, младежо! Нали няма да се опиташ да ми изядеш мозъка или нещо от този род?

— Очевидно и Вие не излизате кой знае колко много сред простолюдието, фройлайн — поклони се Ханс театрално. Зомбитата винаги са били най-човеколюбивата нация сред всички тъмничари. Защо, мислиш, от нас стават най-добрите медицински сестри.

Улрике се изкикоти.

— Добре де — медицински братя! — поправи се раздразнено той. — Само да вметна, това беше сексистко.

— Ами цялата тази работа с крясъците „Мозък! Мозък!!!“… откъде идва? — полюбопитства девойката.

— О, това не е нищо друго, освен простотията на пра-пра-пра-пра-прадядо ми, който една вечер се напил и тръгнал да се заяжда с някакви празноглави блондинки в кръчмата. Пълни глупости…

— Ясно — кимна разбиращо вампирката. — Също както навремето някой от родата ми решил, че среброто е доста под нивото му, затова забранил на всички от фамилията да носят украшения от въпросния метал… Хм, май пристигнахме.

Пред тях се издигаше масивна стоманена врата с малко прозорче от армирано стъкло. Девойката бе права — това бе входът към секция 3 на южното крило.

— Е, новобранец — тупна го Улрике свойски по рамото — готов ли си да влезеш в пандемониума на живаците?

Ако не се страхуваше, че ще изглежда смешен в очите й, сигурно щеше да отвърне „не“.

Така или иначе вече беше късно — санитарката доближи служебната си карта до четеца, той изпищя с разбиране и примигна в зелено. Вратата се отвори с протяжно изсъскване, подобно на любовния зов на рояк змии.

Носилката, тикана от двамата, не издаваше нито звук, както се полагаше. Ханс обаче можеше да заложи и последния си пфениг — цялото място наоколо гъмжеше от звуци. Стенания, пъшкания, дори ругатни — изнервеното въображение рисуваше пред очите му една след друга от ужасяваща по-ужасяваща картина. Гледката на налягалите по безбройните маси живаци и тяхната отвратително розова, ненабръчкана кожа караше отдавна мъртвата му плът да настръхва от отвращение.

— Я виж — посочи вампирката, която видимо също не бе очарована от обстановката наоколо — ето там има свободно място. Нашият живак отива там!

Докато закачаха системите, които щяха да го поддържат в кондиция с добре заучени от медицинския колеж движениа, Ханс не издържа и подметна:

— Някога чудила ли си се защо наричаме тях „живаци“, а нас — „тъмничари“?

— Глупчо! — изхили се Улрике, наблюдавайки съсредоточено показанията на сложната апаратура. — Те са живи, следователно са живаци. Ние сме чеда на Мрака, следователно сме тъмничари.

— Знам, но в нашето село имахме един доста добър историк и археолог. Даже го бяхме избрали за кмет, но заради проблемите му с алкохола трябваше да го свалим. Та той разправяше, че навремето тези две думи имали коренно различно значение.

— Е, и? Пука ли ти? Ами да беше следвал история, не медицина, многознайко! Чакай да ти покажа нещо, което със сигурност не си виждал из ваше село…

Вампирката се доближи до живака и с рязко движение вдигна блузката си нагоре.

— Ако си мислиш, че анатомията на женските не ми е позната… — сопна се Ханс.

— Мълчи и гледай!

Новобранецът с изумление видя как долната част от чаршафа, с който бе покрит живакът, започна да се издига.

— Какво, по…

— Знам, забавно е, нали? — изкикоти се санитарката, докато смъкваше блузата си. — Според някои от колегите — тези, които имат повечко стаж — това било начинът на живаците да изразят привързаността си към срещуположния пол.

— Защо при нас тогава не действа?

— Не знам. Май имало нещо общо с кръвта, циркулацията й и така нататък — сви рамене Улрике.

— А замисляла ли си се защо трябва да събираме всички тези създания, вместо просто да ги зарежем и да изчакаме, докато не станат като нас?

— Нямам представа, Ханс. Някои казват, че имало нещо общо с начина, по който те се отнасяли с нас навремето. Имам предвид… е, чел си учебници по история в училище, нали? Когато техният вид е бил доминиращ, те също са може ли да ни изоставят. Вместо това обаче са ни погребвали, забивали колове в сърцата ни, окичвали са себе си и нас с чесън, просто защото са вярвали, че с това ще ни помогнат да намерим мир, покой и каквото още там се споменава в свещените им книги. Ако не друго, поне им дължим това — сега е наш ред да се грижим за тях.