Сибин Майналовски - Змии в стените

Оказа се, че слуховете за писането са силно преувеличени.

Лори отново плаче на диванчето до мен.

Нямам сили да й взема друг домашен любимец. Предполагам, че бих могъл да изкупя половин магазин с плюшени играчки, но и това не е решение.

Лопатата винаги е до мен. Дори сега, докато дописвам тези редове, усещам как засъхналите късчета мозък и снопчетата полепнали по нея косми се взират въпросително в мен.

Четвъртата дупка също е готова. Изкопах я днес. Пета, за съжаление, няма да ми потрябва. Няма да се намери приятел, който милостиво да зарови и мен.

Одеялцето вече започва да се разпада в ръчичките на Лори.

Трябва да отида при нея, да я гушна и да започна да й пея онази измислена песничка, чиито думи и аз не знам. Да я залюлея на ръце, докато вървим към задния двор, и да се опитам да й обясня колко я обичам, как непременно, ама непременно ще отидем до зоологическата градина, където ще видим кончето, лъвчето, тигърчето, слончето, а след това ще се разходим в парка и птиците ще запеят още щом я видят, а всички ще се спират покрай нас, за да се възхитят на най-послушното, красиво и чаровно бебе…

Мисля, че е време.

— Ей, новобранец, внимавай къде ги караш, бе! Нали ти казах — южно крило, трета секция! Личинки ли имаш в ушите?

— Съжалявам, докторе, малко съм разсеян…

— За съжаление живакът няма да се пренесе сам до моргата! Опичай си ума, момче, че да не се наложи да те връщам обратно в университета да доучваш последната си година!

— Да, докторе. Разбира се, докторе. Веднага, докторе…

Ханс затика тежката носилка към южното крило, като мислено се ругаеше и се наричаше с всички обидни епитети, за които се сещаше. Как можа да се издъни така още на първия си работен ден? Ако не беше вече мъртъв, колегите му в Хайделберг буквално щяха да го убият, когато чуха къде е разпределен. Нямаше тъмничар, който да не си мечтае да работи във Валхала — най-голямата морга в света, която според всички бе трамплин за кариери. А той какво? Оля се още на първата си смяна… Ето на това му се казваше епичен провал.

— Ехо, заек! Накъде си се разбързал така? Изчакай ме, че мразя да преследвам мъже…

Отначало дори не разбра, че изречените задъхано думи са предназначени за него. Огледа се наоколо и най-накрая забеляза младата вампирка клас F1, която подтичваше зад него и ръкомахаше усилено.

— О, аз, таковата… извинявам се — не разбрах, че за мен… — запелтечи той, когато санитарката се приближи достатъчно близо.

— Ама успокой се де, не е като да съм тръгнала да те наказвам или нещо… само клас F1 съм — почука тя с дългия си маникюр по табелката, която бе закачена на ревера на бялата престилка. — Споко, и аз съм новобранец като теб — просто ме разпределиха по-рано. Честно ти казвам, братче, тук е същинска лудница! От няма и месец съм тук, а вече успях да се влюбя в това място…

— Новобранец ли? Та ти… изглеждаш…

— Спокойно, това при вампирите винаги е било проблем — нали знаеш, безсмъртие, ранно съзряване, проточил се пубертет, бла-бла… Просто на баща ми му писна да ме издържа и реши да ми намери някаква работа. Съвсем случайно се сети, че в действителност е част от борда на директорите на Валхала и… е, сещаш се.

— Искаш да кажеш, че баща ти е Вилхелм фон Заксен? — опули се Ханс.

— Ами… как да ти кажа… всъщност, да, той е — изсумтя момичето и с умело движение насочи носилката наляво. И добре, че го направи, иначе живакът щеше да се озове право в западното крило, а това със сигурност нямаше да се хареса на д-р Хайнрих.

— Иха! Кажи ми какво е да си дъщеря на някой толкова известен? — изрече той с широко отворени от въодушевление очи. Едното за малко не изскочи от орбитата си и не се озова върху гърдите на товара в носилката. Баща му обаче неведнъж го бе предупреждавал за това, така че успя да натика немирното нещо обратно в орбитата, преди санитарката да забележи объркаността му.

— Хм, ами далаверата не е чак толкова голяма, мен ако питаш — почеса се разсеяно по скулата вампирката, без да обръща внимание на възхитения младеж до себе си. — Вярно, има си някои преимущества… като например да се къпеш с истинска светена вода, от директен водопровод, прекаран направо от Ватикана, вместо с евтините заместители на местните доставчици. Или…

— Чакай малко, вашият вид не се ли боеше от светена вода!? — прекъсна я Ханс.

— Милото ми момче… — потупа го тя по бузата. Грейналата й усмивка разкриваше великолепна гледка към снежнобелите кучешки зъби, сияещи като малки костени късчета щастие изпод аленочервените й устни. — Ти май идваш от доста дълбоката провинция…