Сибин Майналовски - Змии в стените

Тази вечер не бе изключение. Кашлицата заплашваше да разкърти гръдния му кош и да изскочи навън като ужасяваща медицинска пародия на „Пришълецът“. Това обаче ни най-малко не го притесняваше. Без да обръща внимание на хриповете, допуши цигарата и грижливо я загаси в препълнения пепелник. За миг се поколеба дали да не отскочи до денонощната бензиностанция на ъгъла и да се снабди с още една бутилка текила. Или ром. Или водка. Или какъвто алкохол им беше останал. След кратък размисъл обаче реши да не рискува. И без това подпухналите му и вечно насинени очи, треперещи ръце и нездравата кашлица караше продавачите да го гледат уплашено и да държат уж небрежно пръста си на паникбутона.

Изгаси лампата в кухнята и, без да пали осветлението нито в коридора, нито стаята си, стигна пипнешком до леглото и се метна върху матрака, както бе с дрехите. Завивките меко обгърнаха тялото му. Усещането беше невероятно. Караше да се чувства отново на 10 години, когато майка му идваше всяка вечер, за да го завие и да му пожелае „лека нощ“. Оттогава бяха изменили 30 лета, а като се замислеше, никой не го бе завивал с такава любов повече от половината му живот… но въпреки всичко усещането бе още живо.

Дали предчувствието за близък край или фактът, че не бе усещал истинска привързаност към някого вече толкова дълго време, го караше така често си спомня за старата къща? Нямаше ни най-малка представа. Така или иначе мислите за миналото пристигаха неканени с падането на нощта почти като по часовник от месец насам.

Часовник.

Както напоследък се случваше често, съзнанието му се зарея някъде из Великите Ловни Полета, които дъртите баби и прекалите с малоумни книжлета и списание кифли наричаха „астрални плоскости“. Миг по-късно вече можеше почти физически да усети, че се намира в полуразпадащата се къща, която някога бе построена от дядо му. Каква несправедливост: бащата на майка му бе бил главен архитект и бивш кмет на родния му град, а не бе успял да изгради къща, която да устои на пагубното влияние на времето. Както се казва, все трябваше да може да издържи поне две-три столетия… но не би. Също както не бе издържал и респектът от името му. Неведнъж, когато бе влизал в спор с простата селяндурка, която по нещастно стечение на обстоятелствата му се падаше и тъща по едно време, бе обмислял възможността да й подметне за факта, че докато тя и родата й се бяха изхождали в селски нужници, от думата на дядо му е зависела съдбата на цял град. Всеки път обаче се отказваше. Не защото мислеше, че по-умният трябва да отстъпи, а защото предварително знаеше репликата й — че докато тя разполага с купища апартаменти в големия град, той е принуден да живее благодарение на милостта на хазяи. Толкова по въпроса за социалната справедливост.

Докато се мъчеше да пропъди мислите за необразованото селско изчадие, съзнанието му окончателно се пренесе в дома, в който бе минала една трета от живота му. Можеше да се закълне, че температурата наоколо спадна поне с десетина градуса. Да, това бе едно от проклятията на старите къщи — студът и влагата, които се просмукваха дълбоко в костите ти… Той инстинктивно придърпа одеялата до брадичката си. Толкова зими бе прекарал, завивайки се през глава, отчаяно опитвайки се да се стопли със собствения си дъх.

Звуците наоколо изчезнаха като с магическа пръчка. Обикновено линията на метрото, която минаваше на по-малко от стотина метра от блока, самолетите, които прелитаха точно над прозорците, както и автомобилистите, които смятаха за свой свещен дълг да пришпорват возилата си така, сякаш от това зависи животът им, не го оставяха да мигне през по-голямата част от нощта. Сега обаче душата му се бе завърнала у дома — там, където единственото нещо, което нарушаваше мъдрото мълчание на мрака, бяха щурците през лятото и капещите ледени шушулки през зимата.

Изведнъж дочу тиктакането на часовника.

О, да, часовникът.

Когато бе съвсем малък, видът на огромния (не само по детски мерки) монумент от червено дърво и бронз го бе карал да седи часове в захлас пред него. Немската машина бе надживяла три поколения хора в тази къща. Махалото му, изпъстрено с мистични орнаменти, можеше да хипнотизира всеки с внушителния си монотонен размах и глухото цъкане, което сякаш идваше от личния кабинет на Негово Величество Луцифер. Навиването му с помощта на исполинския месингов ключ наподобяваше ритуал по съживяване на мъртвите. Неведнъж се бе опитвал да си изпроси привилегията да тикне страховитото нещо в зейналата до цифрата 9 дупка и да върти, докато усети с всяка фибра на тялото си, че чудовището е задоволено и ще продължи да отмерва покорно часовете и минутите поне още седмица. Никога не му бяха разрешавали. Обидата, че му нямат доверие, обаче почти винаги бе измествана от облекчението, че има оправдание да не се приближа прекалено близо до махалото. Откакто се помнеше, му приличаше прекалено много на секира, размахваща се насам-натам в очакване на плътта, която бе призвана да посече.